Читать «Жената жерав» онлайн - страница 2

— Студено — промърмори и на светлината на луната през прозореца се помъчи да уцели поне приблизително тоалетната чиния, а после, когато облекчаващата струя потече, донагласи мерника си, ориентирайки се по плисъка.

Зимата беше странна и непостоянна, сякаш изпълнена с вътрешни противоречия. Дните бяха меки, понякога дори възхитително слънчеви, но пък нощите бяха рядко студени, а влагата в къщата влошаваше положението още повече. Цял голям град методично си шумеше и блестеше само на метри от прага на мъжа, но вътре в дома му всичко тънеше в средновековен студен сумрак. При последното си гостуване Аманда, дъщеря му, отначало понечи да си съблече палтото, но после се отказа и попита скоро ли ще мине каруцата, дето събира труповете от чумата, та да ги прибере и тях двамата.

Мъжът приключи с уринирането, изтръска последните капки, откъсна парченце тоалетна хартия и внимателно попи влагата от върха на пениса си — навик, към който бившата му съпруга неясно защо се отнасяше с безкрайна обич. „Нежно като мигли на мече“, казваше тя.

Но все пак се разведе с него.

Мъжът хвърли хартийката в тоалетната, наведе се да пусне водата и именно в този срамно потаен миг звукът долетя отново и той за първи път го чу наяве.

Застина с ръка, протегната към лоста на тоалетното казанче.

Прозорецът на банята гледаше към малък заден двор, тесен и продълговат, повтарящ огледално дворовете отляво и отдясно, и звукът очевидно идваше оттам, отнякъде зад матираното прозоречно стъкло.

Но що за звук беше това? Не съвпадаше с нито една точка в номенклатурния списък от възможни звуци, които могат да се чуят по това време на нощта в квартал като неговия: не беше напрегнатият любовен зов на лисицата, нито съседската котка, завряла се (за пореден път) в гаража му, не бяха и крадци, защото кой крадец би издал звук като този?

Мъжът подскочи, когато звукът долетя за трети път и разсече нощта с яснотата на космически студ.

В умореното му разтреперано съзнание изплува една дума. Звукът напомняше точно на жалейна скръб. Вън нещо скърбеше и скръбта му изпълни мъжа с напълно неочаквани, дори откровено смайващи сълзи. Скръбта разкъса сърцето му като разочарованието от разбита мечта — един вик без думи, вик за помощ, който на мига го накара да се почувства безсилен пред отговорността, неспособен да спаси изпадналото в беда създание, неспособен до степен, в която опит за каквото и да е действие става лишен от смисъл.

Много по-късно, в спомените му, запечатали тази нощ завинаги, чутото противоречеше на всеки здрав смисъл. Защото когато намери птицата, тя не издаваше нито звук.

Втурна се към спалнята да се облече: панталони без бельо, обувки без чорапи, сако без риза. Докато бързаше, нито веднъж не погледна през прозореца да види откъде идва звукът — логично действие, удивително защо останало несторено. Вместо това мъжът се остави на инстинкта си, чувствайки че ако се поколебае, то — каквото и да беше това „то“ — някак си ще се изплъзне, ще се разсее като забравена любов. Той просто се движеше, при това бързо.