Читать «Жената жерав» онлайн - страница 5

— От къде си дошъл? — попита. — Изгубена душа.

Жеравът мълчеше. Мъжът си спомни отново жалейния скръбен вик и от спомена сърцето му се сви, но птицата не издаде нито звук. Наоколо цареше пълна тишина. Мъжът и птицата сякаш стояха насред някакъв сън, макар че студът, който се промъкваше в обувките на мъжа и хапеше пръстите на ръцете му, говореше противното, а баналното изтичане на случайната, надвила стегнатите мускули на слабините капка, навлажнила чатала на обутите на голо панталони, му подсказваше, че определено все още се намира в истинския живот с всичките му разочарования.

Но ако това тук не беше сън, то беше един от онези особени отрязъци от реалността, един от онези редки моменти — мъжът си спомни колко малко бяха те в собствения му живот — когато светът се свиваше до една точка, когато времето сякаш спираше само за него, за да може той и само той да бъде сграбчен и завладян от истината на битието. Както когато изгуби девствеността си с онова момиче с екземата от профилираната паралелка по английски и случилото се тогава беше така напрегнато кратко, така късо и мощно, сякаш в един необуздан физически миг и двамата бяха напуснали нормалното съществуване. Или онзи ден от почивката в Нова Каледония, когато след гмуркане беше изплувал на повърхността и за миг — два на странно спокойствие очите му не виждаха никъде скритата сред вълнението на океана лодка, от която бяха скочили, а после гневният глас на жена му беше изкрещял: „Ето я там!“ и звукът му го беше засмукал обратно в реалността. Или след раждането на дъщеря му — не при самото раждане, което беше само една аленочервена безредна глъч — а първата нощ след раждането, когато жена му беше потънала в изтощен сън и на света бяха останали само той и мъничкото, мъничкото същество, и тя беше отворила очички срещу него, удивена от това, че го има, удивена от това, че самата нея я има, а може би и малко възмутена — състояние, в което, трябваше да се признае, Аманда живееше и до ден-днешен.

Но това, този момент тук и сега беше преживяване от същия мащаб, дори още по-дълбоко. Тежко ранената птица и той, застанали насред задния двор, застлан със слана, сами във вселената, свила се сякаш до очертанията на оградата зад къщата. Моменти като този съставяха самата вечност.

И тогава, пред очите на мъжа жеравът направи една-едничка стъпка встрани и падна.

Мъжът се хвърли напред да подхване създанието, изведнъж то се оказа в прегръдките му, той пое изненадващата тежест на тялото и дългата шия (така прилична на лебедова, но и така различна), здравото крило запляска напосоки.

А миризмата й! Миризма на паника и курешки. На кръв и страх. На неизразимото усилие на полета, пулсиращо във всяка фибра на птицата. Именно миризмата убеди окончателно мъжа, че случващото се не е сън. Дори през тревогата, че може да нарани някак жерава, дори сред ужасения хаос от пляскащи крила, разхвърчали се пера и посягащата остра човка, сякаш способна да разкъса гърдите му и да прониже самото му сърце, сред всичко това мъжът беше сигурен, че съзнанието му — колкото и да му се иска — никога не би могло само да създаде подобна наситена миризма, съставена от толкова много нюанси.