Читать «Жената жерав» онлайн - страница 3

Смъкна се по стълбите, засуети се, ровейки за ключовете в джоба на панталона. Мина през задръстената с вещи гостна и влезе в кухнята, раздразни се от това колко силно издрънчаха ключовете в ключалката на задната врата (и кой слага на такова място ключалка с ключ от вътрешната страна? Ако стане пожар, ето ти на, едно пуф и си отиваш, така както си блъскаш безпомощно по задната врата, която без ключ няма никога да се отвори. И това беше възнамерявал да поправи, но бяха минали почти десет години и…).

Отвори вратата с широк замах в ледената нощ, уверен, че онова, което беше издало звука, вече със сигурност си е отишло, прогонено от шума на тромавото дрънчене и несръчно отключване. Със сигурност е изчезнало, отлетяло, избягало…

Но то не беше избягало. Стоеше там, върху скромната морава в скромния заден двор на скромния му дом.

Величествена бяла птица, висока колкото него, по-висока дори, гъвкава като тръстика.

Тръстика от звезди, помисли мъжът.

А след това, „Тръстика от звезди?“ Това пък как въобще ми хрумна?

Птицата стоеше — бели, сиви и тъмни нюанси сред сенките на моравата — огряна единствено от лъчите на луната в студеното ясно зимно небе, стоеше и го гледаше, трепкащият златен блясък на малкото й влажно око беше на нивото на неговите очи, тялото й имаше неговия ръст от тийнейджърските му години. „Изглежда така, глуповато“ помисли мъжът, сякаш всеки момент ще заговори, сякаш ще отвори острата си, извита на връхчето човка и ще му каже нещо жизненоважно, важно като истината, която се научава само насън и се забравя в мига на събуждането.

Но студът пронизваше мъжа достатъчно силно под леките дрехи, така че случващото се едва ли беше сън, а птицата, разбира се, остана мълчалива, дори не повтори одевешния пронизващ скръбен вик, който можеше да е дошъл само от нея.

Беше великолепна. Не само заради неочакваното си присъствие, заради драстичното си невписване в декора на задния двор в лондонско предградие, всеизвестно със своята посредствена безличност и сочено в биографиите на родените в него хора на изкуството само като място, което те овреме са напуснали. Не, птицата беше забележителна и дори и затворена в зоопарк, пак би привличала вниманието, би правила впечатление и на хора, които съзнателно не обичат птици. Шията и гръдта й грееха в мрака потресаващо бели — белота, която изглеждаше родена от студа така, както беше роден от него скрежът, покрил тревата на двора. Бялото плъзваше и назад по крилата й, едното от тях — онова, което птицата беше обърнала към мъжа — се спускаше толкова ниско, че почти докосваше земята.

Черни триъгълници тръгваха от двете страни на човката й, а главата й беше увенчана с яркочервена корона — червеното личеше дори в тъмнината — като военен отличителен знак, дошъл от невъзможно далечни, чужди земи. Очите й гледаха с онзи повелителен, несломим поглед, който имат птиците. Тя виждаше, че мъжът е дошъл, гледаше го в упор, но не правеше никакъв опит да отлети, нито пък показваше какъвто и да било страх.