Читать «Жената жерав» онлайн - страница 39

Джордж примигна и посетителката пред него отново се превърна в обикновена жена. Жена в семпла бяла рокля. С шапчица, която изглеждаше демоде с поне деветдесет години, но в същото време приличаше на последен писък в модните тенденции.

— Мога ли да…? — най-сетне успя да промълви Джордж.

— Името ми — каза жената, — е Кумико.

Нито един клиент в двайсет и една годишната история на ателието не беше заявявал поръчка по този начин. Джордж отвърна:

— Аз съм Джордж.

— Джордж — повтори жената. — Да. Джордж.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — повтори й Джордж, преизпълнен с желание да я задържи.

— Исках да попитам, моля — отвърна тя и сложи малкия си куфар върху плота пред нея, — бихте ли могли да ме посъветвате как е най-добре да се изработят копия от тези?

Отблизо куфарът й изглеждаше направен от хартия, но в същото време на Джордж му се стори, че не е виждал по-скъпа вещ за пренасяне на багаж. Жената го отвори, откопча късите кожени каишки вътре и извади купчинка плочки от дебел картон — до една черни и с размери приблизително А5 — подобни на онези, които Джордж използваше за собствените си апликации.

Жената отдели пет плочки и ги подреди, една по една, пред очите на Джордж.

Върху тях имаше картини, очевидно дело на нейната ръка, ако се съдеше по начина, по който тя се отнасяше към тях — с онази странна смесица от емоции, характерна за художниците: едновременно плахо и смело, преизпълнена с очакване на реакция към изкуството й, независимо положителна или отрицателна. На пръв поглед това бяха просто изображения на красиви неща върху тъмен картон. Но ако човек ги гледаше по-дълго, ако наистина се взреше надълбоко…

Господи боже.

На една от картините беше изобразена воденица, но в нея нямаше и капка от противната сладникава асоциация, обикновено предизвиквана от думата „воденица“. Воденицата върху картона сякаш наистина се въртеше от потока, който течеше през колелото й, не беше въображаема воденица, а истинска, която съществува някъде, на някое определено място в света, реална воденица, истинна воденица, край която вероятно наскоро се е случила някоя от великите и ужасни трагедии на живота. Едновременно с това си беше просто воденица, при това явно много красива.

На втората плочка имаше дракон, донякъде в китайски стил, но крилата му бяха крила на дракон от европейската митология, беше уловен насред полет, окото му гледаше право в наблюдателя, изпълнено със зла насмешка. Точно както и воденицата, образът му беше на границата на пълния кич, подобно на онези картини за без пари, които туристите купуват от уличните художници. Но в същото време не преминаваше тази граница. Драконът на плочката беше такъв, какъвто фалшивите измислени дракони само си мечтаят да бъдат: месестото, тежко, живо, дишащо животно, скрито зад мита. Този дракон можеше да те ухапе. Този дракон можеше да те изяде.