Читать «Жената жерав» онлайн - страница 30

— Татко се справя страхотно с Джей Пи — отвърна Аманда. — Той е много добър човек, баща ми. Много мил.

— М-м — измънка Рейчъл, а погледът й се рееше към отсрещния край на поляната, където няколко младежи също се бяха възползвали от слънчевото време, за да поритат футбол. — По-малкият брат на Джейк Гиленхаал, на три часа.

Мей примигна.

— Знаеш ли, никога не мога да се ориентирам правилно, когато някой приказва така. Казваш „на три часа“ все едно определяш посока.

— Че то си е посока — отвърна Рейчъл и посочи с пръст. — Дванайсет, един, два, три часа? Какво трудно има?

Трите жени се обърнаха и загледаха господин „Три часа“, който действително беше красавец, макар че Аманда никога не би признала това, но в същото време беше малко младичък дори за нея, въпреки че с още шест години по-възрастната Рейчъл явно не смяташе така. Косата на младия мъж беше гъста и пищна като млечен шейк и нямаше начин той да не съзнава този факт. Дори от разстояние си личеше, че излъчва самообожание така, както кралицата снизхожда в благоволението си към поданиците.

— На вид е от ония, които викат, когато свършват — обади се Аманда, но се усети, че е казала думите гласно в момента, в който Мей прихна. Аманда се обърна да я погледне, но Мей вече се беше свила отново под втренчения поглед на Рейчъл. После побърза да грабне телефона си и пак да провери джипиеса.

— Още са в Нандос — рече.

— Е, Марко поне се интересува от мен? — обади се Рейчъл. — Най-малкото не е зачезнал в чужбина с някакво секси ново гадже? Без да дава пет пари за задълженията си?

Вилицата на Аманда с последната хапка салата замръзна по пътя към устата й, а в следващата секунда очите й се наляха с неочаквани сълзи. Само силата на волята й ги спря да не потекат по бузите й.

Защото това не беше истина. Е, истина беше, но едновременно и не беше истина. Анри действително се беше върнал във Франция и живееше там с Клодин, но в интерес на истината Аманда го беше прогонила, беше го изритала от своя живот и от живота на Джей Пи, беше го отхвърлила със сила и упорито постоянство, които бяха изненадали и самата нея. Той обаче се обаждаше всяка седмица на Джей Пи, макар способностите на четиригодишното момченце да говори по телефона бяха меко казано в зачатък. Анри казваше, че иска синът му да слуша истински френски, иска той да чува истинското си име (Жан-Пиер), произнесено както трябва, иска да го приспива с песничките, които собствената му баба му е пяла, когато е бил малък.

Ако сърцето на Аманда не се късаше наново всеки път, когато чуеше гласа на Анри, подобна бащинска загриженост можеше дори да й се стори мила.

Двамата се срещнаха през последната й година в университета, отначало посещаваха общ курс, после се засичаха няколко пъти по разни партита. Анри беше здрав и набит, мъжествен до безобразие. Още на двайсет години косата му вече леко сивееше и сред всички момичета в курса той избра Аманда и сядаше винаги до нея, привлечен от — по-късно й беше признал това — наситеното присъствие на личността й, навяващо мисълта, че тя може, стига да поиска, не само да убие враг, но и да го изяде след това.