Читать «Жената жерав» онлайн - страница 28

Карън я гледаше невярващо. Всъщност, повече от невярващо.

— И Страхливия лъв ли не харесваш?

— О, моля ти се! Погледни го само и ми кажи дали не виждаш в него оня педофил, от когото всяка майка предупреждава дъщеря си да се пази! Всеки момент очакваш да си го извади и да налегне Дороти — след което подхвана, имитирайки гнусно гласа на Страхливия лъв — Хайде, малка Дороти, седни в скута на чичо Лъв и ще ти покажа защо ме наричат „цар на джунглата“, кхъ-кхъ. А после я събаря на земята и й смъква гащичките точно до червените…

Тук Аманда спря, защото изразът на лицето на Карън не можеше да бъде сбъркан. Парацетамолът не е в състояние да накара никого да изглежда така.

— Е, не плачи, де — рече Аманда, но беше твърде късно.

Оказа се, че Карън била „попипвана“ — според собствения й отвратителен израз, който тя многократно употреби — от собствения си дядо от пет до четиринайсетгодишната си възраст. Тормозът спрял със смъртта на дядото. Нещо повече — когато разказала всичко на родителите си, те я изгонили от къщи за известно време и й позволили да се върне и да си вземе матурите, едва когато напълно се отрекла от думите си за случилото се.

— Не знаеш какво е — хълцаше Карън в прегръдките на Аманда. — Нищо не знаеш.

— Съжалявам — отвръщаше Аманда и смутено галеше Карън по косата. — Наистина не знам.

Случката можеше и да ги сближи. Сигурно и щеше да ги сближи, но вместо това Карън започна да води в квартирата други приятелки, с които си приказваше, но рязко млъкваше в момента, в който Аманда влезеше. И нещата с приятелството помежду им приключиха дотам.

Най-смайващото беше, че Аманда не можеше да разбере защо всеки път се получаваше така. Собственото си детство тя определяше като напълно нормално. Въпреки развода, беше останала близка и с Джордж, и с Клеър, като малка не я бяха тормозили никакви ненавременни тревоги за пари, нито пък чувство за несигурност. Струваше й се обаче, че е родена с някакъв малък дефект, дефект точно в средата на най-съкровената й личност, дефект толкова срамен, че не биваше да бъде показван на никого, така че Аманда беше прекарала целия си живот в старание да изгради около себе си черупка, за да го скрие по-добре. Неизбежно обаче, черупката се беше превърнала в нейното истинско Аз — факт, който Аманда така и не можеше да прозре напълно, макар че той би й донесъл известно облекчение. Единственото, което тя знаеше, беше истината, скрита дълбоко–дълбоко: мъничкият дефект, за който никой никога не трябваше да узнава. И ако дефектът не беше същинското й Аз, то кое беше същинското й Аз в края на краищата? Самата сърцевина на личността на Аманда беше преломена и целият й живот беше едно безкрайно старание да отвлича вниманието на околните така, че те да не забележат това.

— Добре ли си прекарваш, мила? — все питаше баща й по телефона.