Читать «Жената жерав» онлайн - страница 12

— Дори не се опитвам да разбера какви ги дрънкаш.

— Асоциация от мюзикъл, Джордж. Все едно ти говоря на китайски. Което ми напомня, че имам прослушване…

— Да, хубаво, впиши в графика кога ще отсъстваш и после звънни на Брукмън. И не стой половин час да туитваш, преди да вдигнеш слушалката.

— Туитваш. Било ли е изобретено цветното кино, когато си се родил, Джордж? А гравитацията дали е действала по твое време?

— Нещо май много си си повярвал, Мехмет. Да не мислиш, че ще ми мигне окото да те уволня?

— А, ето, да си дойдем на думата. „Това е моето ателие за предпечат. Аз съм собственикът…“

— Аз съм собственикът.

— Хубаво. Оставям те насаме с гъската ти.

— Жерав.

— Е, надявам се да напишеш това някъде, защото никой няма да си помисли „Виж ти, жерав“ като види произведението ти.

— То не е за гледане. Просто…

— Просто какво?

— Нищо.

— Какво изведнъж стана такъв свенлив? Дори се изчерви!

— Не, стига, какво? Няма такова нещо. Аз само… Видях жерав. Нощес.

— … под „жерав“ имаш предвид „проститутка“?

— Не! Господи боже, щом толкова ти е притрябвало да знаеш, един жерав кацна снощи в двора ми.

— И?

— И нищо, отивай да звъниш по телефона!

— Хубаво, де, отивам.

— И престани да въздишаш тежко-тежко.

— Клиент, господин Дънкан.

— Моля?

— Казах, клиент, Джордж. Зад теб.

— Не чух вратата…

— …

— С какво мога да…?

— Името ми — каза жената — е Кумико.

Хората винаги с изненада установяваха, че Джордж е американец, или че най-малкото е започнал живота си в Америка. Не им „се струвал“ американец, така му казваха. Когато в отговор той питаше какво точно би трябвало да означава тази забележка, обикновено събеседниците му изведнъж ставаха неуверени — не по въпроса какво значи нещо да ти „се струва“ американско, а неуверени относно това доколко лошо биха искали да засегнат лично Джордж.

Всички тези хора, често дори приятели, мнозина от тях високообразовани и посещавали Америка неколкократно, с удивителна упоритост споделяха мнението, че — с изключение на самия Джордж (разбира се, разбира се) — всичките негови 300 милиона съграждани до един са сбирщина от фанатични християни с шофьорски книжки и без чувство за хумор, които неизменно гласуват за някакви очевидно смахнати политици, като през цялото време се оплакват, че и без това безобразно евтиният им бензин съвсем не им е достатъчно евтин. „Американска му работа“, казваха познатите на Джордж и то съвсем уверено, без изобщо да се боят, че в разговора може да последват твърдения, противоречащи на техните, или оборващи ги аргументи.

— Ню Йоркър — подсещаше ги най-често Джордж. — Джазът. Мерил Стрийп.

Но този му отговор обикновено само им напомняше да изпробват пред него най-добрия си американски акцент, придружен с фалшива бодрост и превзето примигване с очи. Поне това представление да търпеше някакви модификации във времето, но не — за десетте години откак се беше преместил в Англия, Джордж слушаше от новите си сънародници все същата ентусиазирана имитация на противния носов говор на героите от „Далас“. „Аз съм от Такома“, уточняваше обикновено той в подобен момент.