Читать «Жената жерав» онлайн - страница 14

Джордж знаеше всички тези подробности от случката, защото неговите родители бяха от онези, които присъстваха на всяка родителска среща без изключение (често си беше мислил, че това има нещо общо с положението му на „единствено дете“; двамата не искаха да пропуснат нито миг от живота му, камо ли пък да рискуват непоправимо да прецакат нещо във възпитателния процес) и освен това не бяха успели да намерят детегледачка, с която да го оставят същата вечер, въпреки че чрез църквата обикновено цял ескадрон от тийнейджърки предлагаха услугите си за това, така че на въпросната родителска среща Джордж си рисуваше тихичко с цветните моливи на допълнителното бюро, докато майка му и баща му седяха, свили се в комично приклекнали пози на пластмасовите детски чинчета пред бюрото на госпожица Джоунс.

Госпожица Джоунс обаче тепърва загряваше.

— Просто не мога да ви опиша колко изтощена съм — продължи тя и вдигна очи към небесата, сякаш молейки провидението да й прати облекчение — от това всеки един родител, който влезе тук, да ми обяснява как малкият им Тими или Стефани, или Федерико — последното име учителката изплю с такова презрение, че дори Джордж се досети, че става дума за Фреди Гомес, единственото друго момче, което ходеше с него на занятията по четене в горните класове и от което винаги се носеше толкова силна миризма на сапун, че очите засмъдяваха — е специален и талантлив, и че е истински божи дар за третите класове.

Бащата на Джордж се прокашля.

— Ние изобщо не казваме подобно нещо — каза той. — Училището…

— О, училището значи! — госпожица Джоунс се приведе напред така, че почти цялата легна върху бюрото си. — Нека ви кажа нещо, господин Дънкан — рече тя. — Тези момиченца и момченца са на по шест, седем и осем години. Какво изобщо знаят те, освен да си връзват връзките на обувките и как да не се подмокрят, преди да е ударил звънецът? А и не всички се справят особено добре дори с гореизброеното, уверявам ви.

— Това какво общо има с нас? — сподавено се обади майката на Джордж с такъв напрегнат глас, че момчето наостри уши. Такава си беше майка му, една нервна дама. Явно извън равновесие я беше изкарала откровеността на госпожица Джоунс, тонът й и — да не се лъжем — черният цвят на кожата й и Джордж веднага усети, че нещата не отиват на добре. Той се върна към задачата да оцвети всяко едно празно поленце на нарисувания Снупи в един и същ зелен цвят.

Точно в този момент госпожица Джоунс допусна фаталната си грешка.

— А сега ме чуйте добре, госпожо Дънкан — рече тя, вдигна пръст и го размаха в лицето на майката на Джордж. — Това, че момчето ви не яде лепилото в час по трудово, не означава, че е надарено.

Майката на Джордж не сваляше очи от върха на тъмнокафявия пръст, размахан съвсем близо до носа й, погледът й го следеше, докато пръстът се вдигаше и спускаше, подчертавайки праведното назидание на думите и навлизайки в личното пространство на майката на Джордж по начин, който дори на самия Джордж се стори леко притеснителен, и точно когато баща му с най-авторитетния си, вещаещ неприятности глас на технически ръководител по строежите каза „А сега вие ме чуйте“, майката на Джордж се приведе напред и захапа върха на пръста на госпожица Джоунс, стисна го силно със зъби и не го пусна в продължение на двете изпълнени с изненада секунди, преди да започнат писъците.