Читать «Жената жерав» онлайн - страница 110

Но онова, което тя не може да стори, онова, което тя не може да стори, онова, което си няма също тъй истинен антоним, онова, което тя никога, никога не може да стори, е…

Да му прости.

За това, че я обича. За това, че я изгаря. За това, че я желае. За това, че със самото си съществуване я кара да го обича, изгаря и желае в замяна.

Тя не може никога да му прости.

Тя няма да сложи край на мъките му. Няма да сложи край и на своите мъки.

Тя отпуска ръка и го оставя да живее.

— Трябва да си вървиш.

— Ти сериозно ли?

— Напълно сериозно.

— Три… Не, четири часът сутринта е.

— Искам да си вървиш.

— Много тежко дишаш, Джордж. Добре ли си?

— Моля те, умолявам те да си…

— И какъв би бил смисълът? Какъв би бил изобщо смисълът да си тръгна сега, вместо след два часа?

— Рейчъл…

— Ти каза, че тази нощ тя няма да идва, че ще работи в апартамента си. Който, незнайно защо, твърдиш, че все още не си виждал както трябва.

— Не съм.

— Каква странна амалгама от сила и пълна безпомощност представляваш, Джордж.

— Говориш различно от преди. Забелязала ли си го?

— Хората се променят. Хората се превръщат.

— Хората… какво?

— Знаеш ли защо съм тук? Знаеш ли защо ми позволи да дойда тук тази нощ?

— За да мога да те притежавам.

— За да можеш да… Е, добре, хубаво, тука ме хвана. Странна работа. Но, фактически, не, притежаваш ме днес, защото аз ти позволих да ме притежаваш. Разликата е голяма. И като ти позволих това, аз също притежавам теб, разбираш ли? Всъщност, ти точно от това се страхуваш, нали? От това, че не я притежаваш?

— Това не е твоя…

— А ако ти не я притежаваш, как е възможно тя да притежава теб? Дали изобщо иска да те притежава? Това си мислиш, нали? От една страна, мислиш си, тя очевидно е най-хубавото нещо, което изобщо ще ти се случи в твоя жалък тъжен животец, но от друга страна, проклета да е със своята неуловимост и потайност. Проклета да е. И си се разгневил и после ми се обади, ти ми се обади, помниш ли, не аз на теб…

— Рейчъл, наистина бих искал вече да си вървиш…

— Но има и един още по-важен въпрос. Ако тя не ти позволява да я притежаваш, дали тя изобщо би искала да притежава теб? А всички ние желаем да бъдем притежавани, нали, Джордж?

— Махни си ръката от там, ако обичаш. Помолих те да си вървиш.

— Работата е там, че…

— Слез от мен…

— Накарай ме. Работата е там, че знам точно как се чувстваш. Знам точно как се чувства човек в ситуация като тази.

— Рейчъл, казах…

— Още веднъж за последно, Джордж, защото и двамата знаем, че след тази вечер повече никога няма да го правим. Пия противозачатъчни, така че инциденти няма да има, не се тревожи. Точно така, на такъв отговор се надявах, само още веднъж и си отивам.

— …

— Но преди да си отида…

— Рейчъл…

— Трябва да ти кажа едно. Как не разбираш, през всичките тези години гледах на взаимното притежание като на игра. Просто нещо, което трябва да бъде избягвано. Но знаеш ли до каква самота води това, Джордж?

— Аз…

— Не, не знаеш. Изобщо не знаеш. Мислиш си, че познаваш самотата, но не е така. Не я познаваш, защото ти си човек, който позволява да бъде притежаван. Разбира се, често, след като са те притежавали и са си получили своето, жените те изоставят и продължават напред, но не това имам предвид. Имам предвид, че когато за първи път срещнеш някого, ти му предлагаш себе си, Джордж. Така постъпваш. Разтваряш ръце и казваш: това съм аз, вземи ме, имай ме.