Читать «Жената жерав» онлайн - страница 109

Зелен блясък.

22 от 32.

— Ние с теб сме еднакви, господарке — казва вулканът, гледайки я през очите на генерала.

— Различни сме — отвръща тя.

— Еднакви сме и сме различни.

Тя отваря уста да го обори, но открива, че не може.

— Ти ме предаде чрез този дребничък генерал — казва вместо това тя.

— Ти също ме предаде чрез него.

Вулканът пристъпва вън иззад очите на генерала, тялото се пръсва на парчета, разкъсаната плът опръсква стените наоколо. Нито капка не пада върху господарката. — И, както виждаш, господарке, аз все така не съм в състояние да те нараня.

— Нито пък аз теб.

— Трябва да сложим край на това — казва вулканът. — Не можем да сме заедно. Не си пасваме. Историята ни ще завърши с разруха. Така трябва да бъде, така е писано от самото начало.

— Не мога.

— Можеш, господарке.

23 от 32.

Той коленичи пред нея, в очите му пламтят сяра и калий, по-горещи от центъра на земята, по-горещи от центъра на слънцето.

И тези очи заплакват. От тях потичат сълзи от лава, достатъчни да напълнят океан. Градът край тях се срива на пепел и разтопен камък.

— Аз те предадох, господарке моя — казва вулканът. — От деня, в който се срещнахме, до секундата, в която изричам тези думи, аз те предавам. Така правят вулканите, господарке, и това, че аз не мога да се променя, е толкова сигурно, колкото и че не мога да те нараня.

Небето почернява. Светът под нозете им се разтърсва цял.

— И така, господарке — продължава той. — Дойде денят. Нашият последен ден. Денят, предопределен от мига, в който се видяхме за първи път.

Той свлича плътта от лявата си гръд, свлачища и лава бликват по земята. Вулканът открива пред нея биещото си сърце, сърце, туптящо от ярост, сърце, чиято кръв е пламък.

— Трябва да ми простиш, господарке — казва той.

— Аз…

Но тя не може да каже и дума повече.

— Трябва, господарке, или аз ще намеря начин да те унищожа. Знаеш, че казвам истината. Ние не сме родени един за друг.

— Ние сме родени единствено един за друг.

— Това също е вярно. Ние сме еднакви, но и сме различни и всеки един момент, в който аз не мога да те изгоря, да те разтопя, да те разруша изцяло с любовта си към теб, е за мен страдание безмерно. И тъкмо защото е страдание безмерно, аз ще продължа да изливам безсилния си гняв върху нашата рожба, върху този свят — той се привежда напред, оголеното му сърце бие все по-бързо.

— Освен ако ти не ме опростиш, господарке, веднъж и завинаги.

— Не мога.

— Знаеш, че думите ми са истина, господарке.

— Знам.

— Трябва да действаш. Пронижи сърцето ми. Изкълви очите ми.

— Не мога.

Очите му лумват.

— Значи не ме обичаш.

24 от 32.

Тя ахва. Вдига ръка, за да прониже сърцето му.

— Направи го, господарке моя — казва вулканът и затваря очи. — Прости ми. Умолявам те.

Ръката й е вдигната, готова да го порази, готова да прекрати това мъчение, което — тя е готова да признае, макар и само пред себе си — е толкова страшно за нея, колкото е и за него. Тя го обича, а това е невъзможно. Мрази го, а това също е невъзможно. Тя не може да бъде с него. Не може и да съществува без него. И едното, и другото са изгарящо, едновременно верни по начин, който стрива клишето на прах.