Читать «Жената жерав» онлайн - страница 108

Тя лети през кръвопролитието, през плячкосването, през оскверняването, плъзга пръсти през езерата от кръв. Ридае за света, който е тяхно дете, но и никога не е бил тяхно дете, ридае за любовта си и мисли дали тази любов е вече изгубена. Не мисли дали любовта й е била истинска. Защото тя е истинска и за нея, и за него, истинска, това поне е ясно.

Но дали е достатъчно?

20 от 32.

В кипежа на войната вулканът е навсякъде и никъде, той е всичко във войната във всеки един момент, във всяка една точка и затова решаващо, чрез всеприсъствието си отсъства. Вместо него тя открива един дребничък генерал от армията му, генерал, който си въобразява, че води войските, като всъщност, разбира се, ги води толкова, колкото рогата водят разярения бик. Брадичката на генерала е плувнала в кръв и той се храни от плътта на повален враг.

Когато я вижда, той пуска врага и й се покланя доземи.

— Господарке — казва.

— Ти знаеш коя съм?

— Всеки знае коя сте, господарке.

— Ти се биеш за моя съпруг.

— Тъй вярно, господарке — генералът посочва изкормения враг, който отчаяно граби развлечените си вътрешности и се опитва да ги натика обратно в тялото си, — но той също. Всички ние се бием за съпруга ти, господарке.

— Не сте ли вече уморени? — пита тя и пристъпва бавно в кръг около него.

Генералът изненадано вдига очи.

— Тъй вярно, господарке — а гласът му прелива от изтощение и разочарование.

— Вие не търсите война — казва тя, застанала сега зад гърба му.

— Не, господарке.

— Вие търсите прошка.

За момент генералът мълчи, но когато тя бавно го заобикаля и отново застава пред очите му, той изопва рамене и стойката му излъчва достойнство.

— Щом казваш, господарке.

— Да те опростя ли? — пита тя, леко объркана, колебанието я обвива.

Дребничкият генерал разкопчава униформата си и оголва кожата над сърцето си.

— Ако господарката ми желае.

Тя пристъпва към него. Очите му не издават нищо. Тя е все така несигурна, разколебана.

— Прошката не може да се дава в миг на гняв — казва. — Тя се дава само от любов.

— Ще се почувства ли господарката ми по-добре, ако заплача?

— Много по-добре.

Дребничкият генерал заридава.

— Благодаря ти — казва тя и забива два пръста в откритата му гръд, пронизва сърцето му и го спира.

21 от 32.

Генералът не умира. Дори не й благодари.

— Сега ще изкълва очите ти — казва тя, но несигурността не я напуска.

— Моля те, господарке, стори го по-бързо, прекрати страданията ми — отвръща той и думите му звучат искрено.

Но намекват за друго страдание, не за чистата болка от смъртта.

Объркана, тя посяга да изкълве очите му, но в последния момент вижда.

Дълбоко в тези очи, дълбоко зад същността на този генерал, дълбоко отвъд неговата младост и раждане, дълбоко зад историята за „света-като-тяхно-дете“, която е довела генерала на това място, в този град/ скотобойна, до това бойно поле, дълбоко зад всичко, за всичко…