Читать «Жената жерав» онлайн - страница 112

— Глупак — прошепна си сам на себе си, разряза от горе до долу страницата, която държеше, и я изхвърли.

Беше преспал с Рейчъл. Беше преспал с Рейчъл. Беше преспал с Рейчъл. Кумико не знаеше за това, нямаше начин да узнае, а и сам Джордж неясно как интуитивно чувстваше, че и самата Рейчъл ще си мълчи. Но какво значение имаше това? Злото беше сторено.

— Не изглеждаш много добре, Джордж — обади се Мехмет иззад плота до входа на ателието, където се предполагаше, че работи върху поръчка от баджове за една конференция, но вместо това се занимаваше с дизайна на програмите на някакво дребно театрално представление, в което — незнайно как — се беше добрал до поддържаща роля. Доколкото Джордж можеше да прецени, пърформансът щеше да се състои в директно общуване на голи мъже с публиката. Сцената се намираше над закусвалня за риба и пържени картофки.

— Наред съм — излъга Джордж. — А ти май, както ми се струва, не работиш.

Мехмет пропусна забележката покрай ушите си.

— Знаеш ли, всички ние все така продължаваме да чакаме да узнаем датата.

— Каква дата?

Мехмет ахна.

— Датата на сватбата ти. Предполагам, че ателието ще бъде затворено в този ден.

— Да, сигурно.

— Не се ли вълнуваш?

— Работя в момента, Мехмет, а ти също би трябвало да работиш.

Мехмет се обърна отново към компютъра си.

— Не знам защо изобщо се занимавам.

Джордж вдигна очи.

— Кажи де, защо изобщо се занимаваш?

— Ъм?

— Можеш да си намериш работа на куп други места. Дори и да не играеш на сцената, можеше да работиш нещо по-близко до театъра, а не в печатница. Да продаваш билети за представленията, може би. Или да станеш екскурзовод…

— Екскурзовод? — Мехмет буквално изплю думата.

— Знаеш какво имам предвид.

— А ти какво ще правиш без мен, Джордж?

— Вероятно същото, каквото и в момента. Само дето по-малко ще ми пречат да работя.

За минута Мехмет се повъртя наляво-надясно на стола си, без да сваля поглед от шефа си.

— Наистина не схващаш, нали?

— Моля?

— Не схващаш какви стават хората, когато са край теб. Как започват да се държат.

— Какво, за бога, имаш…

— Хората са лоялни към теб, Джордж. Ти ги вдъхновяваш да са такива. С дъщеря ти сте най-близки приятели. С бившата ти жена сте най-близки приятели…

— Едва ли най-близки…

— А Кумико, която е красива, и талантлива, и достатъчно загадъчна, за да има всеки мъж на този свят, избра теб. Не си ли си задавал въпроса защо?

Джордж усети как кожата му пламва, но май не се дължеше на температурата.

— Не и защото аз съм лоялен към тях.

— Защото ти провокираш лоялност. Никой не иска да те разочарова. Факт, който, между другото, кара хората през цялото време да ти се дразнят до известна степен — аз поне ти се дразня — но не те изоставят, защото искат да са сигурни, че всичко с теб е наред — Мехмет сви рамене. — Всички те харесват. А ако и ти ги харесваш, е, това трябва да означава, че те заслужават да бъдат харесвани, нали?