Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 79

Джеръми седеше над картите на Бун Крийк от петдесетте години на деветнайсети век. Колкото по-стари бяха, толкова повече подробности имаше в тях, и докато пренасяше по-важните неща в бележника си, той имаше възможност да проследи как се бе променял градът през десетилетията. От заспало селце между два пътя и две реки, то постепенно се бе разширило до град със сериозна пътна мрежа.

Гробището, както вече знаеше, беше разположено между реката и Рикърс Хил, но по-важното, поне според него, беше, че ако прекара линия между Рикърс Хил и фабриката за хартия, тя щеше да мине през „Седар Крийк“. Разстоянието беше към пет километра, но той знаеше, че светлината би могла да се види от такова разстояние дори в мъгла. Трябваше да разбере дали във фабриката работеха на три смени. Ако беше така, мястото трябваше да е добре осветено и през нощта. С гъстата мъгла и достатъчно ярката светлина нещата лесно можеха да се обяснят със законите на физиката.

Докато се взираше в картата си каза, че трябваше да забележи тази линия между Рикърс Хил и фабриката още докато беше на хълма. Но вместо да мисли за това, той се остави на красивата гледка към града и на близостта на Лекси.

Джеръми нямаше обяснение за внезапната промяна в отношението й. Вчера тя не искаше да има нищо общо с него, а днес… днес беше нов ден, нали? Странно, но не можеше да я прогони от мислите си и още по-странно беше, че не гледаше на нея просто като възможност да си прекара приятно тук. Не можеше да си спомни кога за последен път му се бе случвало такова нещо. Несъмнено беше с Мария и много, много отдавна, във време, когато той беше съвсем друг човек. Днес разговорът му с Лекси бе протекъл толкова приятно и естествено, че ако нямаше работа с тези карти, щеше да направи всичко възможно, за да прекара още време с нея и да я опознае по-добре.

Странна работа, помисли си той и преди да осъзнае какво прави, стана от бюрото и тръгна надолу по стълбата. Знаеше, че в момента тя чете на децата, и не искаше да я прекъсва, но изведнъж закопня да я види.

Слезе на първия етаж, зави към дъното на коридора и отвори остъкленото крило на вратата. Отне му не повече от секунда да я открие на пода сред децата.

Лекси четеше изразително, изигравайки всеки герой, и той не можа да сдържи усмивката си, когато, подчертавайки важен момент в приказката, очите й се разшириха, устните й оформиха буквата „о“, а раменете й се приведоха напред. Майките я гледаха и се усмихваха одобрително. Две от децата я слушаха абсолютно неподвижни, другите като че ли бяха глътнали специални хапчета за мърдане.

— Голяма работа е нашата Лекси, нали?

Джеръми се обърна изненадан.

— Господин Джъркин! Какво правите тук?

— Идвам при теб, разбира се. И при госпожица Лекси. За вечерята. Задействал съм всичко. Сигурен съм, че ще останеш доволен от преживяването.

— Аз също — отвърна Джеръми.

— Но както вече казах, нашата Лекси е голяма работа, нали?