Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 77

Но може би грешеше…

Фактът, че не знаеше какво става, го побъркваше. Трябваше да разбере. Вече се готвеше да влезе в библиотеката, когато някой почука на прозореца на колата. Едно лице приближи до стъклото.

Кметът. Винаги уцелваше най-неподходящия момент. Два пъти за един ден.

Родни смъкна стъклото и студът нахлу в купето. Кметът Джъркин се наведе и облегна ръце на стъклото.

— Точно теб търсех — каза. — Минавах оттук с колата и щом те видях, се сетих, че довечера ще имаме нужда от представител на закона.

— За какво?

— За едно приятелско събиране. В чест на Джеръми Марш, нашия изтъкнат гост. Ще бъдем в плантацията Лоусън.

Родни примига.

— Шегуваш ли се?

— В никакъв случай. Тръгнал съм при Гари да му кажа да направи един ключ на града за господин Марш.

— Ключ на града — повтори заместник-шерифът.

— Но не казвай на никого засега. Искам да бъде изненада. И понеже с този ключ нещата ще станат малко по-официални, се надявам да ни удостоиш с присъствието си. Това ще придаде лека церемониалност на вечерта. Искам да стоиш до мен, когато му го връчвам.

Родни беше поласкан. И въпреки това нямаше начин да направи такова нещо.

— Кмете, струва ми се, че тази роля ще подхожда много повече на моя шеф.

— Разбира се. Но и двамата знаем, че в момента той е на лов из планината. И понеже ти го заместваш при такива случаи, топката е в твоята градина.

— Не знам, Том… Трябва да извикам някой да ме замества. Съжалявам, но не мисля, че ще мога да оставя работата си.

— Жалко наистина. Но те разбирам. Работата си е работа.

Родни въздъхна облекчено.

— Благодаря за разбирането.

— Сигурен съм, че Лекси щеше да се радва да те види там.

— Лекси ли?

— Лекси, разбира се. Тя е директор на библиотеката и това я задължава да присъства на събитието. Мислех да се отбия и да й кажа. Но съм сигурен, че ще й бъде приятно да прекара вечерта с нашия гост, дори и ти да не си с нас. — Кметът се изправи. — Е, както казах, мога да те разбера.

— Чакай — извика Родни. Мозъкът му работеше на бързи обороти. — Каза, че е тази вечер, нали?

Кметът кимна.

— Обърках се. Тази вечер не съм аз на смяна, а Брус, така че ще измисля нещо.

Кметът се усмихна.

— Радвам се да го чуя. Мисля да се отбия и да поговоря с госпожица Дарнъл. Ти май също си се запътил натам? Нищо, нищо, аз ще изчакам.

— Не, не — спря го Родни. — Просто й кажи, че ще се видим по-късно.

— Непременно, Родни.

Лекси осигури на Джеръми допълнителните материали, мина набързо през кабинета си и слезе в детския отдел. Не след дълго се намери заобиколена от двайсетина деца, някои седнали в скутовете на майките си, други по пода. Тя също седна на пода и започна да им чете приказки. В стаята беше шумно, както винаги. На ниската масичка до стената имаше курабийки и пунш. В далечния ъгъл някои от по-малките деца си играеха с наредените по рафтовете играчки. Други рисуваха в импровизираното студио в другия ъгъл на стаята. Всичко там беше в ярки цветове — рафтовете по стените приличаха на цветни моливи с единствената цел да вдъхнат повече живот на помещението. Въпреки протестите на колегите си, които настояваха децата да стоят тихо и мирно, докато им четат, както е било винаги досега, Лекси нямаше нищо против те да се забавляват. Искаше да идват тук с удоволствие, дори това да означаваше пръснати навсякъде играчки, шум до бога и непрекъснато движение. Тя знаеше, че има деца, които цяла година бяха идвали да си играят, преди да открият радостта от книгите, и това беше добре. Важното беше, че искаха да идват.