Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 66

— Знаеш ли какво ми хареса най-много в Ню Йорк? — побърза да смени темата тя.

Той я погледна въпросително.

— Харесваше ми, че там непрекъснато се случва нещо. Хората бързат по улиците, такситата хвърчат насам-натам, независимо от часа. Винаги има къде да отидеш, какво да видиш, да посетиш нов ресторант. Това е впечатляващо, особено за човек, израснал тук. То е… като да отидеш на Марс.

— Защо не остана?

— Можех, но Ню Йорк не е място за мен. Може би защото с времето причината да замина отпадна. Отидох там, за да бъда с един човек.

— Аха — кимна Джеръми. — Последвала си го, защото той е живеел там?

Тя кимна.

— Запознахме се в колежа. Той изглеждаше… как да кажа… съвършен. Израснал в Грийнсбъро, от добро семейство, доста интелигентен. И много красив. Толкова красив, че всяка жена би обърнала гръб на вътрешния си инстинкт. Покани ме на среща и когато се опомних, вече пътувах с него за Ню Йорк. Не можах да му устоя.

— Е, щом е бил толкова красив…

Тя се усмихна. Мъжете не обичаха да слушат за други красиви мъже, особено ако ставаше дума за сериозна връзка.

— През първата година всичко вървеше като по ноти. Дори се сгодихме. — Потънала в спомени, тя замълча за момент. После въздъхна дълбоко и продължи: — Започнах стажа си в Градската библиотека на Ню Йорк, Айвъри отиде да работи на Уол Стрийт и един ден го намерих в леглото със своя колежка. Това ми отвори очите и ми разкри, че той не е точният човек. Същата вечер си събрах багажа и се върнах тук. Оттогава не съм го виждала.

Вятърът се усили, разбесня се по склоновете и зазвуча като свирка в ушите им.

— Гладен ли си? — попита го тя в желанието си да промени отново темата. — Много ми е приятно да си бъбря с теб, но ако не хапна нещо, ще припадна по пътя.

— Аз също умирам от глад — каза Джеръми.

Те се върнаха в колата и разделиха продуктите за обяда. Джеръми отвори бисквитите и ги сложи между тях. Огледа се и когато видя, че гледката от това място не е добра, направи маневра, заобиколи върха, обърна колата леко надясно и спря пред открилата се панорама към града.

— И после какво стана? Върнала си се, започнала си работа в библиотеката?…

— И толкова — отвърна тя. — През последните седем години правя само това.

Джеръми пресметна наум и установи, че Лекси е на трийсет и една.

— Оттогава не си ли имала друга връзка?

Тя закрепи купата с плодовете между краката си, отчупи си парче от сиренето и го сложи върху бисквитата. Поколеба се, преди да отговори. Какво му влизаше в работата?

— Ами… намират се. Имах няколко опита.

Тя му каза за лекаря, за адвоката и по-късно за Родни Хупър. Но не спомена господин Ренесанс.

— Ами… добре. Изглежда, че си живееш добре тук. Доволна си.

— Така е — отвърна бързо тя. — А ти не си ли доволен?

— През повечето време се чувствам добре. Понякога ми става криво, но мисля, че това е естествено.

— И тогава смъкваш панталоните?

— Точно така — засмя се той. Грабна шепа бисквити, сложи ги в скута си и ги гарнира със сирене. После погледна към нея. Изглеждаше сериозен. — Може ли да ти задам един личен въпрос? Не е задължително да ми отговориш. Няма да си помисля нищо лошо, повярвай ми. Просто съм любопитен.