Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 47

Джъркин се засмя и това не изненада Джеръми. Този човек се смееше често и по много.

— Не му се плаши, Джеръми — каза бързо той. — Джед не обича да говори с непознати. Просто попълни бланката и можеш да се прибереш в своето райско бунгало да си починеш.

Джеръми продължи да гледа с широко отворени очи към Джед. По-страшен човек не бе срещал в живота си.

— Джед не само държи „Грийнлийв“ и е член на Градския съвет, но работи като препаратор — продължи кметът. — Не е ли невероятно това, което прави? — посочи животните по стените той.

— Наистина е невероятно — каза журналистът и се насили да се усмихне.

— Ако уцелиш нещо, тичаш при Джед и той прави останалото.

— Ще го запомня.

Лицето на кмета внезапно засия.

— Обичаш ли лова, господин Марш?

— Честно казано, не съм голям почитател.

— Е, не пречи да опитаме да променим мнението ти, докато си тук. Мисля, че споменах какво удоволствие е да се ловят патици по нашите земи, нали?

Докато говореше, Джед отново сложи огромния си пръст върху формуляра в клипборда.

— Стига си плашил човека! — повиши тон Джъркин. — Той е от Ню Йорк и е голям журналист, така че се дръж както подобава.

После отново се обърна към Джеръми:

— Искам да знаеш, че градът с удоволствие ще плати за престоя ти тук.

— Не е необходимо…

— Край на приказките — махна с ръка Джъркин. — Решението е взето на най-високо ниво. — Той намигна заговорнически. — Най-високото ниво тук съм аз. Това е най-малкото, което можем да направим за такъв забележителен гост.

— Ами… благодаря.

Джеръми хвана химикалката и започна да попълва формуляра за регистрация, усещайки погледа на Джед в тила си. Не беше сигурен, че иска да остане тук, но се страхуваше да го изрече. Джъркин се наведе над рамото му.

— Споменах ли колко се радваме, че си дошъл в нашия град?

В другата част на града в едно бяло бунгало със сини капаци на прозорците Дорис задушаваше лук, чесън и бекон за спагетите, които къкреха на другия котлон. Лекси миеше домати и моркови над мивката и ги режеше на кубчета. След като приключи в библиотеката, тя намина към Дорис. Правеше го често, поне няколко пъти в седмицата. Тя имаше самостоятелно жилище, но обичаше да вечеря с баба си. Старите навици умират трудно и така нататък.

От поставеното на перваза на прозореца радио се носеше джаз и като се изключи формалната размяна на въпроси, типична за членовете на едно семейство, двете не разговаряха. При Дорис причината беше дългият изморителен ден в ресторанта. За Лекси виновникът беше Джеръми Марш. Тя познаваше добре баба си и не искаше да подхваща темата. Дорис живо се интересуваше от личния й живот и тя се бе научила да избягва тази тема. Знаеше, че баба й не го прави с лоши намерения, Дорис просто не разбираше защо една трийсетгодишна жена все още е неомъжена и често повдигаше въпроса, защото се тревожеше, че Лекси ще остане стара мома. Не беше глупава жена, но си беше от старата школа; останала вдовица преди три години, тя се бе омъжила на двайсет и бе живяла четирийсет и пет години със своя съпруг, обожаваше го и се бе грижила за него чак до смъртта му. Лекси бе отгледана от баба си и дядо си и знаеше какво се върти в главата на Дорис, а то беше, че е време нейното момиче да срещне подходящия мъж, да се омъжи, да се премести в голяма къща с бяла ограда и да роди няколко деца.