Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 46

Кметът въздъхна достатъчно силно, за да го прекъсне, после се огледа наоколо, демонстрирайки възхищение от прекрасната природа.

— Кажи ми, Джеръми… нали нямаш нищо против да си говорим на „ти“?

— Не.

— Това е много мило от твоя страна. Благодаря. Та, кажи ми, Джеръми, мислиш ли, че някое от онези телевизионни предавания, токшоута де, може да посвети няколко минути на нашата история?

— Нямам представа.

— Защото, ако решат да дойдат, ще постелем пред тях червения килим. Ще им демонстрираме нашето южняшко гостоприемство. Ще ги настаним тук, в „Грийнлийв“, напълно безплатно. И ще им разкажем такива истории, че могат да направят няколко предавания. Много по-интересни от онова, в което участва ти. Защото нашите истории са истински.

— Може би не знаете, но аз пиша предимно за списания. И обикновено нямам нищо общо с телевизията.

— Да, разбира се — намигна му Том Джъркин, очевидно не му вярваше. — Добре, ти си върши работата, пък ще видим какво ще стане.

— Сериозно ви говоря — настоя Джеръми.

— Сигурен съм в това — намигна му отново кметът.

Джеръми не знаеше как да го разубеди, а и в крайна сметка човекът можеше да се окаже прав. След няколко крачки Джъркин отвори една врата и го вкара в офиса. Ако можеше да се нарече така.

Вътре всичко изглеждаше, сякаш през последните сто години не е променяно нищо и окачените по дървените стени чудовища му напомниха за ловна хижа. Над разкривеното бюро висеше тавата на един костур; във всеки ъгъл по протежението на стените, както и върху шкафовете и бюрото, имаше препарирани животни: бобри, зайци, опосуми, скунксове и един язовец.

Но за разлика от други места, където бе виждал подобно нещо, тук животните изглеждаха, сякаш бяха обградени от врагове и се опитваха да се защитят. Телата им бяха извити на дъга, зъбите и ноктите бяха извадени и готови за отбрана. Джеръми се опита да преглътне видяното, но докато оглеждаше, съзря в един ъгъл мечка и едва не подскочи от ужас. Както и при другите животни, лапите със страховитите нокти бяха протегнати напред, сякаш животното се готвеше да атакува. Помещението приличаше на природонаучен музей, натикан в някакъв килер за нуждите на някой филм на ужасите.

Зад бюрото седеше огромен мъж в работен комбинезон и шарена риза, с дълга брада и вдигнати върху плота краката. Пред него имаше телевизор. Образът на екрана беше лош, на всеки две секунди през него минаваха вертикални черти и беше почти невъзможно да разбереш какво предават.

Мъжът се надигна от мястото си и продължи да расте, докато се извиси над Джеръми. Трябва да беше най-малко два метра. Раменете му се оказаха по-широки от тези на мечката в ъгъла. Изгледа кръвнишки клиента си, взе от бюрото един клипборд с прикрепени към него празни формуляри, удари го в плота и го посочи на Джеръми. Не се усмихна, напротив, гледаше, сякаш искаше да изтръгне ръцете му от раменете и да го наложи хубавичко с тях, преди да го изкорми, да го напълни с вата и да го закачи на стената.