Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 19

— От Ню Йорк съм — отвърна Джеръми.

— Чувал съм го, но не съм ходил там — каза мъжът и огледа тауруса. — Тая кола твоя ли е?

— Не, взех я под наем.

Другият кимна и замълча за момент.

— Та за гробището — върна се на темата журналистът. — Можете ли да ми кажете как да стигна дотам?

— Предполагам, че ще мога. Кое от тях ти трябва?

— Нарича се Седар Крийк.

Човекът го изгледа любопитно.

— За к’во ти е да ходиш там? Там няма к’во да се види. В другия край на града има по-хубави гробища.

— Но аз се интересувам от това.

Мъжът изглежда не го чу.

— Да нямаш там заровен роднина?

— Не.

— Или си от онези богаташи от Севера? Може да искаш да строиш ня’къв хотел или мол на онази земя там?

Джеръми поклати глава.

— Не. Всъщност съм журналист.

— Жена ми обича моловете. И хотелите също. Може да е добра идея.

— Ах — изпъшка Джеръми, питайки се докога ще продължи всичко това. — Ще ми се да помогна, но нямам нищо общо със строителния бизнес.

— Искаш ли малко бензин? — попита мъжът и се придвижи към задната част на автомобила.

— Не, благодаря.

Но онзи вече отвърташе капачката.

— Супер или обикновен?

Джеръми се размърда на седалката. Явно беше, че човекът няма да го остави на мира, ако не купи бензин.

— Обикновен, предполагам.

Мъжът наля бензин, свали шапката си и прокара ръка по косата си.

— Ако имаш няк’ви проблеми с колата, не се колебай да ме потърсиш — каза, връщайки се към прозореца. — Имам опит и с двата вида автомобили и ги поправям на прилична цена.

— Двата вида ли?

— Нашите и чуждестранните — поясни мъжът. — Ти за к’во помисли, че ти говоря?

Без да изчака отговор, поклати глава, сякаш събеседникът му беше някакъв тъпак и не си заслужаваше да говори с него.

— Между другото, казвам се Тъли. А ти?

— Джеръми Марш.

— И си урологист?

— Журналист.

— В града няма нито един урологист. Но в Грийнвил има няколко.

— Аха — отвърна Джеръми, без да си прави труда да го поправя. — И все пак, за посоката на „Седар Крийк“…

Тъли се почеса по носа, огледа пътя напред, после върна поглед на Джеръми.

— Сега няма да видиш нищо там. Призраците няма да се появят преди полунощ, ако си дошъл за това.

— Моля?

— Призраците, викам. Щом нямаш заровен роднина там, значи си дошъл за призраците, прав ли съм?

— Ти чувал ли си за тях?

— Разбира се. И съм ги виждал със собствените си очи. Но ако искаш билет, трябва да отидеш до общината.

— Трябва ли ми билет?

— Ами не може да влезеш в нечий дом просто така, нали?

На Джеръми му трябваше малко време, за да проследи мисълта на човека пред себе си.

— Ах, да — сети се той. — Историческата част и обиколка на призрачното гробище, нали?

Тъли го изгледа, сякаш беше най-задръстеният тип, стъпвал някога на тази земя.

— Естествено, че говоря за Обиколката — отвърна. — Ти за к’во помисли, че говоря?

— Не бях сигурен. Но посоката…

Възрастният мъж поклати глава.

— Добре, добре — отвърна, сякаш най-после бе разбрал, и посочи към града. — Трябва да се върнеш в центъра, оттам да хванеш главния път и да караш на север, докато стигнеш завоя и оттам след пет километра пътят свършва. Завиваш на запад и продължаваш, докато стигнеш до разклона, оттам продължаваш по пътя, дето води към къщата на Уилсън Танърс. Ще видиш таратайка на трупчета, завиваш отново на север, продължаваш направо и ето ти го гробището.