Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 18

Трябваше да мине през няколко махащи с ръка и усмихващи се двойки, за да осъзнае, че го поздравяват не защото мислеха, че го познават, а защото хората тук махаха на всеки преминаващ автомобил. Като зави от едната улица към друга, Джеръми най-после се оказа на брега, припомняйки си, че градът е разположен на земята, където река Бун Крийк се слива с Памлико. Докато минаваше през центъра — някога без съмнение най-оживената част — му се стори, че градът просто загива. Между празни дворни места и къщи със заковани прозорци видя два магазина за антики, старовремска гостилница, таверна, наречена „Лукилу“, и бръснарница. Повечето от работилничките и магазините имаха отпред табели с местни имена. Личеше си, че работят от десетилетия, но вече губеха битката с фалита. Единственото доказателство за съвременен живот бяха тениските в неонови цветове с надписи „Аз оцелях сред среща с призрак в Бун Крийк“, увиснали на витрината на голям многоетажен магазин.

Джеръми откри бързо „Хърбс“, където Дорис Маклилън му бе писала, че работи. Ресторантът се намираше близо до оцветена в прасковено викторианска къща в реставриран квартал от миналото столетие. На покрития с чакъл паркинг, както и пред самия хотел бяха спрели коли, през леко разтворените завеси на прозорците и по верандата се виждаха маси, всичките заети. Джеръми реши, че ще е по-добре да изчака клиентите да намалеят и тогава да поговори с Дорис.

Той си отбеляза местонахождението на общината — малка с нищо незабележима тухлена постройка в края на улицата — и тръгна по главния път. Инстинктивно отби към бензиностанцията, свали слънчевите очила и смъкна стъклото на прозореца. Сивокосият съдържател на бензиностанцията в изцапан работен комбинезон и шапка с надпис „Дейл Ърнхарт“ стана бавно от стола пред магазинчето и тръгна към колата, предъвквайки нещо, което Джеръми реши, че е тютюн.

— Мога ли да ви помогна?

Акцентът му беше класически за Юга и по зъбите му имаше кафяви петна. На малка табелка на гърдите му беше изписано името „Тъли“.

Джеръми попита за гробището, но вместо да отговори, възрастният мъж се взря внимателно в него.

— Кой е починал? — попита накрая.

— Моля? — примигна Джеръми.

— Нали си тръгнал на погребение? — попита съдържателят.

— Ах. Не. Просто искам да разгледам гробището ви.

Мъжът кимна.

— Но имаш вид на човек, тръгнал на погребение.

Джеръми огледа дрехите си: черно сако върху черно поло, черни дънки и черни обувки. Човекът имаше основание.

— Не, просто обичам да нося черно. Все пак за посоката…

Съдържателят бутна назад шапката си и бавно заговори:

— Аз не обичам да ходя по погребения. Те ми напомнят, че трябва да се отбивам по-често в църквата да изчистя греховете си. Преди да е станало късно, нали чаткаш?

Джеръми не знаеше какво да отговори. Не беше от въпросите, с които се сблъскваше често, особено в отговор на въпрос за посоката на някакво място.

— Не мисля — изрече накрая.

Човекът извади парцал от джоба и започна да чисти маслото от ръцете си.

— Разбирам, че не си тукашен. Имаш смешен акцент.