Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 153

Въпреки това не се чувстваше готов да предприеме конкретни действия. Първо, Лекси имаше нужда от време да си изясни нещата. Второ, време беше да си признае, че му беше дотегнало да играе ролята на големия брат. Не беше сигурен, че е в настроение да я слуша. В момента се чувстваше отлично и не му се искаше да си тръгва толкова рано.

А и групата беше доста добра. Много по-добра от онази, която им бе свирила миналата година. Той хвърли поглед към поклащащата се в ритъма на музиката Рейчъл, доволен, че е предпочела неговата компания пред всяка друга, както и онази вечер на празненството в чест на Джеръми. Винаги му беше приятно с нея и странно, напоследък всеки път, когато я виждаше, му се струваше по-хубава отпреди. Явно беше игра на въображението, но тази вечер му се струваше изумително красива.

Рейчъл срещна погледа му и се усмихна смутено.

— Извинявай — каза, — но тази песен ми е от любимите.

Родни се покашля и попита:

— Искаш ли да танцуваме?

Очите й грейнаха.

— Наистина ли ме питаш?

— Аз не съм кой знае какъв танцьор, но…

— С удоволствие — прекъсна го тя, хвана ръката му и го поведе към дансинга.

Докато я следваше, Родни реши засега да остави въпроса за Лекси. Щеше да му мисли по-късно.

Дорис седеше на люлеещия се стол в хола и гледаше разсеяно през прозореца. Искаше й се Лекси да се отбие тази вечер. Интуицията я караше да се съмнява, но се надяваше този път да греши. Знаеше, че внучката й страда — беше по-скоро предчувствие, отколкото заключение — и знаеше, че е свързано със заминаването на Джеръми.

Дорис се тревожеше за нея и в този момент съжаляваше, че я срещна с Джеръми. Трябваше да очаква, че ще свърши така. Защо тогава бе направила всичко, за да ги събере? Защото виждаше, че Лекси е самотна? Защото знаеше, че след раздялата й с онзи мъж от Чикаго животът й е празен? И разбираше, че след него тя се страхува да се влюби отново?

Защо внучката й не прие компанията на Джеръми просто като едно забавление?

Дорис искаше точно това. Джеръми беше интелигентен, добър и чаровен и можеше да я накара да разбере, че има и такива мъже, че не всички са като Айвъри и онзи младеж от Чикаго. Как го наричаше тя? Господин Ренесанс? Опита се да си спомни името му, но знаеше, че то не е важно. Важното сега беше какво ставаше с внучката й. Много се тревожеше за нея.

Знаеше, че с времето Лекси ще преодолее всичко. Ще приеме реалността и ще намери начин да продължи напред. Дори ще убеди себе си, че всичко е било за добро. Ако знаеше нещо със сигурност за своята внучка, то беше, че тя умее да оцелява.

Въздъхна тежко. Нямаше съмнение, че Джеръми е съсипан. Усещаше, че той е по-влюбен в Лекси, отколкото тя в него. И щеше да му е много по-трудно да загърби станалото и да продължи живота си, преструвайки се, че нищо не се е случило.

Горкият Джеръми, не беше честно спрямо него.

Скрита в гъстата мъгла на гробището, Лекси стоеше пред гробовете на своите родители и се взираше в имената им. Тази вечер Джеръми и Алвин щяха да заснемат моста над реката и Рикърс Хил и това й даваше възможност да остане тук със своите мисли.