Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 152

Ако Джеръми Марш останеше доволен от посещението си, можеше да ги разбере. Но ако си тръгнеше огорчен, всичко пропадаше. След чутото, кметът не можеше да прецени с какви впечатления щеше да си тръгне той.

— Кметът изглежда разтревожен, не мислиш ли? — попита Родни.

Рейчъл погледна към скрилия се в ъгъла Джъркин, щастлива, че Родни бе останал до нея почти през цялата вечер. Не че не бе забелязала как поглежда към вратата и оглежда тълпата, търсейки Лекси, но това не помрачи настроението й, защото се виждаше, че му е приятно в нейната компания.

— Има нещо такова. Но той винаги се тревожи за нещо.

— Не — поклати глава Родни, — не е същото. Този път е нещо сериозно.

— Искаш ли да поговориш с него?

Заместник-шерифът се замисли. И той като кмета — и всички останали — бе чул за разправията в библиотеката, но за разлика от другите мислеше, че знае какво е станало и защо. Сглобил отделните парченца на пъзела, той вече имаше своя теория, особено след като видя потъналия в нерадостни мисли Джъркин. Веднага разбра, че тревогите му са свързани с начина, по който нюйоркчанинът щеше да представи на света тяхната малка мистерия.

Колкото до караницата, Родни се бе опитал да предупреди Лекси. Разривът беше неизбежен, но кой да го чуе? Тя беше най-твърдоглавата жена, която познаваше. Но беше и избухлива, и Джеръми бе имал възможност да опита жилото й. Родни се ядосваше, че тя за втори път постъпва така глупаво, но беше доволен, че нещата са приключили.

— Не — отвърна. — Няма какво да му кажа. Сега всичко е в неговите ръце.

Рейчъл сви вежди.

— Какво е в неговите ръце?

— Нищо — усмихна се Родни. — Не е важно.

Рейчъл се вгледа в него, но след малко сви рамене. Песента свърши и започна нова. Все повече хора отиваха към дансинга. Тя започна да тактува с крак.

Зает с мислите си, Родни като че ли не забелязваше танцуващите двойки. Трябваше да поговори с Лекси. Беше минал покрай дома й и бе видял светлината вътре и колата пред къщата. По-рано дежурният му бе докладвал, че гражданчето и неговият приличен на чучело приятел разполагат камери по брега на реката. Значи краят на историята предстоеше.

По-късно Родни отново щеше да мине покрай дома й, да види дали прозорците й още светят и да се отбие за малко, както бе направил вечерта след заминаването на господин Ренесанс. Нещо му подсказваше, че тя няма да се изненада от появата му. Дори му се струваше, че го чака и ще отвори вратата, преди да е почукал. После щеше да си направи безкофеиново кафе, да го настани на дивана и да се обвинява с часове за глупавото си увлечение.

Той кимна. Познаваше я по-добре от себе си.