Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 133

— Не — отвърна тя. — Притеснява ме, че не знам дали някога ще се опознаем.

Обърна се към него и обви ръце около врата му с такава нежност, че сърцето му се сви от неочаквана болка. Двамата останаха дълго притиснати един в друг. Бяха готови да останат така завинаги.

16.

— Това ли е твоят приятел? — попита Лекси и посочи дискретно към килията пред тях. Беше прекарала целия си живот в Бун Крийк, но до днес не бе имала възможността и привилегията да посети местния затвор.

Джеръми кимна и прошепна в ухото й:

— Обикновено не е такъв.

Рано сутринта те събраха багажа, заключиха вилата и с нежелание напуснаха вълшебния плаж. Но когато слязоха от ферибота и поеха с колата на Лекси към паркинга, телефонът на Джеръми най-после попадна в обхват и веднага загря от сигнали за съобщения. Нейт му бе оставил четири, всичките свързани с предстоящата среща; от Алвин имаше едно, съобщаваше му, че е арестуван. Лекси го остави при неговата кола, Джеръми запали и я последва към Бун Крийк, разтревожен за Алвин, но два пъти по-разтревожен за нея. Меланхоличното й настроение, в което я завари на зазоряване, не се промени през следващите няколко часа. Когато на ферибота сложи ръката си на раменете й, тя не се отдръпна, но остана мълчалива и загледана във водите на Памлико Саунд. Усмихваше се сдържано и не стисна ръката му, когато той взе нейната. Повече не спомена за отношенията им. Вместо това му разказа за десетките корабокрушения в залива и това му се стори странно и неуместно. Няколко пъти се опита да насочи разговора към по-сериозни неща, но тя или сменяше темата, или не отговаряше.

Междувременно Алвин „гниеше в затвора“ нещастен и кипящ от гняв. Изглеждаше — поне в очите на Лекси — че мястото му е точно там. С черна тениска на „Металика“, кожени панталони, кожено яке и колан с капси и мъниста, той гледаше с див поглед и зачервено от гняв лице.

— Що за скапан град е това? Кракери ли живеят тук? Изобщо има ли поне един нормален човек наблизо?

Започнал още с влизането на Джеръми и Лекси, той продължаваше да сипе думи все в тоя дух, стиснал с такава сила железните пръчки на решетката, че кокалчетата му бяха побелели.

— Ще ме изкарате ли оттук? — завърши най-после.

Застанал зад тях, Родни наблюдаваше сърдито сцената със скръстени ръце. Оплакванията на Алвин продължаваха вече осем часа и той беше престанал да му обръща внимание. Много повече го вълнуваха Лекси и Джеръми. Според Джед гражданчето не бе спало в стаята си, Лекси също снощи не си беше у дома. Можеше да се окаже съвпадение, но той не вярваше в съвпадения. Сигурно бяха прекарали нощта заедно. А това не беше добра новина.

— Сигурен съм, че ще измислим нещо — каза дипломатично Джеръми. Не искаше да дразни Родни. И без това го видя, че позеленя от гняв, когато се появиха с Лекси. — Кажи ми какво стана?

— Какво стана ли? — повтори Алвин и гласът му отново се извиси. Очите му горяха като на луд. — Искаш да знаеш какво стана? Ще ти кажа. Това място тук е пълна лудница, ето какво стана. Първо се изгубих, още докато се опитвах да намеря шантавия град. Карам си по магистралата, подминавам двете бензиностанции, както ми каза ти, и продължавам надясно, нали? И си карам, защото наоколо не се вижда нищо, което да прилича на град. Изведнъж се оказвам по средата на някакво блато и прекарвам там няколко часа. Откривам града чак към девет вечерта. И после се надявам някой да ме упъти към „Грийнлийв“. Изобщо не съм си представял, че ще се окаже толкова трудна работа. Защото нали разбираш — малък град, единствения хотел… Но отново се изгубвам. И то, след като съм слушал половин час глупостите на някакъв дърдорко при местната бензиностанция…