Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 128

— Значи се връщаш към вълнуващия живот?

Той поклати глава.

— Животът ми в Ню Йорк не е кой знае колко вълнуващ. През по-голямата част от времето просто работя. Работата ми е свързана с проучване и писане, а това са самотни занимания. На моменти човек се чувства изгубен.

Тя вдигна вежди.

— Не търси съжаление, защото не вярвам и дума от казаното.

— Ами ако ти кажа какви ужасни съседи имам? Тогава ще ме съжалиш ли?

— Не.

Той се засмя.

— Не живея в Ню Йорк заради вълнуващия живот, независимо какво си мислиш ти. Там съм, защото семейството ми е там и защото се чувствам комфортно. За мен Ню Йорк е дом. Както Бун Крийк за теб.

— Щом семейството ти е наблизо, разбирам.

— Да, наблизо е. Всеки уикенд се събираме при майка ми и баща ми в Куинс на голяма празнична вечеря. Преди няколко години татко прекара инфаркт и шумът го уморява, но той обича тези уикенди. Тогава домът им се превръща в истинска зоологическа градина: децата тичат наоколо, мама готви в кухнята, братята и снахите ми са в задния двор. Те живеят по-близо до Куинс от мен и прескачат по-често до родния дом.

Тя отпи отново и се опита да си представи картината.

— Сигурно е много весело.

— Весело е. Но понякога е трудно.

Тя го погледна въпросително.

— Не разбирам.

— Понякога и аз не разбирам — отвърна тихо той.

Начинът, по който го изрече, я накара да замълчи. Вгледа се в него в очакване на обяснения.

— Мечтала ли си някога за нещо? — Той се загледа пред себе си. — Случвало ли ти се е да желаеш нещо с цялото си сърце и тъкмо когато протягаш ръка към него, някой друг или нещо друго да ти го отнеме?

— Всеки е имал неосъществени мечти — отвърна тя и в гласа й се прокрадна отбранителна нотка.

Раменете на Джеръми рязко се приведоха.

— Да… Предполагам, че си права.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш.

— Има нещо, което не знаеш за мен — погледна я в очите той. — Всъщност не съм говорил с никого за това.

Сърцето на Лекси се сви.

— Женен си — прошепна и се облегна назад.

Той поклати глава.

— Не.

— Имаш сериозна връзка в Ню Йорк?

— И това не е.

Докато го слушаше, й се стори, че вижда сянка на съмнение в очите му.

— Добре — сви рамене тя. — В края на краищата, това не ми влиза в работата.

Той отново поклати глава и се усмихна насила.

— Първият път беше по-близо до истината. Бях женен. И се разведохме.

Тъй като очакваше нещо друго, на Лекси изведнъж й се прииска да се засмее на глас от облекчение, но погледът му я спря.

— Тя се казваше Мария. В началото бяхме огън и лед, никой не разбираше какво ни свързва. Но ако човек се взреше под повърхността, щеше да види, че споделяхме същите ценности и вярвахме в едни и същи неща. И двамата искахме деца. Тя искаше четири, аз — пет. — Той забеляза израза на лицето й и се поколеба за момент. — Знам, че в днешно време това са много деца, но и двамата бяхме свикнали с големи семейства. Тя също има много братя и сестри. — Отново се замисли, после продължи бавно: — В началото не знаехме, че има проблем, но след шест месеца тя все още не беше бременна и ние отидохме на лекар. Изследванията показаха, че при нея всичко е наред, но по незнайно каква причина при мен не беше така. Не ни обясниха защо, не ни дадоха категоричен отговор. Казаха, че понякога се случвало. Когато разбра, тя реши, че не иска повече да живее с мен. И сега… Аз обичам семейството си. Радвам се, когато съм сред тях, но те ми напомнят, че никога няма да имам свое. Може да ти звучи странно, но човек трябва да се постави на мое място, за да разбере колко е важно за мен да имам дете.