Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 107

Но ако не беше любов и не можеше да се нарече страст, какво беше тогава? Само харесване? Харесваше ли я? Разбира се, че я харесваше, но не това бе докоснало сърцето му. А и какво значеше „харесвам“? Неясно понятие. Хората харесваха сладолед. Харесваха да гледат телевизия. Това не означаваше нищо и не обясняваше желанието за пръв път в живота си да разкаже на някого цялата истина за развода си. Братята му не я знаеха, нито родителите му. Но незнайно защо, точно когато гореше от желание да й признае всичко, тя сякаш потъна вдън земя.

Две минути по-късно телефонът му иззвъня. Той погледна дисплея и разпозна номера. Не му се искаше, но знаеше, че трябва да отговори, иначе човекът отсреща можеше да спука някоя артерия.

— Здрасти — каза бодро. — Какво става?

— Джеръми! — изкрещя Нейт. Статичният шум беше толкова силен, че едва го чуваше. — Страхотни новини! Няма да повярваш как ме завъртя шайбата. Тук е пълна лудница. В два часа имаме конферентен разговор с ABC.

— Екстра — отвърна Джеръми.

— Чакай малко. Не те чувам. Връзката е ужасна.

— Съжалявам…

— Джеръми! Там ли си? Чуваш ли ме?

— Тук съм, Нейт…

— Джеръми? — изрева агентът. Явно не го чуваше. — Виж, ако ме чуваш, намери стационарен телефон и ми се обади. В два часа. Кариерата ти зависи от това. Цялото ти бъдеще е заложено на карта.

— Разбрах те.

— Не, това е отвратително — каза Нейт като че на себе си. — Не чувам нищо. Джеръми, ако си ме чул, натисни някакъв бутон.

Джеръми натисна шестицата.

— Браво. Чудесно! В два часа. И виж, бъди себе си. Но без да ставаш саркастичен, ако обичаш. Тези хора не си поплюват…

Джеръми прекъсна връзката. Стана му любопитно колко време ще мине, преди Нейт да разбере, че си говори сам.

Джеръми чакаше. Когато му писна, реши да почака още малко.

Обиколи библиотеката, няколко пъти мина през кабинета на Лекси, погледна през прозореца, търсейки колата й, и всяка минута ставаше все по-неспокоен. Отсъствието й тази сутрин му се струваше лош знак. Направи всичко възможно да убеди себе си, че тревогите му са напразни. Вероятно щеше да се появи всеки момент и той щеше да се смее на глупавите си терзания. Вече бе приключил с разследването и освен да търси забавни случки из все още непрегледаните дневници, не виждаше какво друго може да прави.

„Грийнлийв“ беше извън класацията — не искаше да прекара там и минута повече от необходимото, въпреки че беше започнал да харесва закачалките. Алвин щеше да дойде чак вечерта, а последното нещо, което искаше сега, бе да тръгне из града и да налети на кмета Джъркин. Но, от друга страна, не му се висеше цял ден в библиотеката.

Лекси можеше да бъде малко по-конкретна в бележката си. Да напише кога ще се върне. И къде отива. Джеръми я прочете три пъти, но не можа да намери отговор на въпросите си. Случайна ли беше тази липса на подробности, или добре премерен ход? Нито една от двете възможности не му помогна да се почувства по-добре. Трябваше да се махне оттук, да се разсее, да престане да мисли за най-лошото.

Събра нещата си, слезе долу и спря за миг пред регистратурата. Възрастната дама зад бюрото бе забила поглед в книгата пред себе си. Той застана пред нея и се покашля. Тя вдигна глава и го поздрави с усмивка.