Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 375

И децата още притичват покрай мен, трескави в свободата си в този прекрасен неделен следобед. На втория етаж се отваря прозорец и наднича сбръчкано лице.

— Джеймс Луциъс! — обажда се гласът й. — Едуард и Грегъри! Я се качвайте тук за урока си по пиано, начаса!

Старицата носи синьо.

Излизат две по-възрастни жени, които не познавам, и се втурват след момчетата. Наум им пожелавам късмет. А след тях се показва по-млад мъж, който спира пред мен.

— Мога ли да съм ви полезен?

— Ами… живеех тук едно време. Имам предвид в Зефир — толкова съм поразен, че едва намирам думи. — Кога са основали сиропиталище тук?

— През 1985-та — отвръща мъжът. — Г-н Върнън Такстър ни го остави.

— Г-н Такстър жив ли е още?

— Той напусна града. Съжалявам, но не знам какво е станало с него — този господин има нежно изражение. Косата му е руса, а очите му са теменуженосини. — Може ли да попитам за името ви?

— Аз… — спирам, понеже осъзнавам кой би трябвало да е той. — А вие кой сте?

— Аз съм Бъба Уилоу — той се усмихва и виждам Чили в него. — Преподобният Бъба Уилоу.

— Много се радвам да се запознаем — ръкуваме се. — Срещнах майка ви веднъж.

— Мама ли? Наистина? Как се казвате?

— Кори Макенсън.

Името не му говори нищо. Аз бях кораб, минаващ през нощта на Чили.

— Как е майка Ви?

— О, добре е. Премести се в Сейнт Луис и сега преподава на шести клас.

— Обзалагам се, че учениците й смятат, че са изкарали голям късмет!

— Отче? — обажда се старчески глас. — Отче, щеш ли…

Навън излиза възрастен чернокож с гащеризон. Около кльощавия си кръст носи колан за инструменти с накачени по него чукчета, отвертки и зловещи на вид гаечни ключове.

— Отче, свърших с оправянето на оная задръстена мивка горе. Требе да погледнем оня стар фризер сега… — очите му се спират върху мен. — О — казва с мека, бавна въздишка. — Познавам те!

По лицето му се разлива усмивка като ден, прииждащ след нощта.

Прегръщам го и когато той ме стисва, инструментите по колана му зазвънтяват.

— Кори Макенсън! Мили Боже! Това ти ли си?

Вдигам глава към жената в синьо.

— Да, госпожо, аз съм.

— Мили Боже, мили Боже! Ще ме прощавате, преподобни! Мили Боже, мили Боже! — след това вниманието й се насочва натам, накъдето се полага — към новото поколение момчета. — Джеймс Луциъс! Да не си посмял да се качваш на оная къщичка и да си строшиш пръстите!

— Ще желаете ли да влезете със семейството си? — пита преподобният Уилоу.

— Моля, заповядай! — казва с усмивка и г-н Лайтфут. — Има за какво да си говорим!

— Мога да ви почерпя с понички и кафе вътре! — съблазнява ме свещеникът. — Г-жа Велвадийн върти страхотна кухня!

— Кори, я влизай вътре! — и после. — Джеймс Луууууциъс!

Санди и Скай излизат от колата. Санди ме познава и знае, че ще искам да поостана малко. Няма да се бавим дълго тук, понеже родното ми градче не е нашият дом, но около час би бил съвсем добре употребено време.

Те влизат, а аз се помайвам пред вратата, преди да се присъединя към тях.

Вдигам глава нагоре, към яркия син въздух.

Струва ми се, че виждам четири крилати силуета и техните крилати кучета — да се гмуркат и да играят в реките от светлина.