Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 369

Винаги съм си знаел, че Джони носи кръвта на вожд във вените си. Той управлява с желязна ръка града си и не търпи глупости. Но знам, че е честен човек и явно всички го уважават, понеже кара втори мандат. Докато бяхме там, ние с Бен се срещнахме и със съпругата на Джони — Рейчъл. Тя е поразителна жена с такава външност, че без проблем би могла да стане моделка. Но обожава приятеля ни. Макар че нямат деца, Джони и Рейчъл са напълно щастливи. Един уикенд ходихме на подводен риболов в Дестин и Джони хвана марлин. Моята корда се заплете под лодката, а Бен страхотно изгоря. Но определено се посмяхме здравата и доста си наваксахме.

Стигаме целта преди да се усетя. Стомахът ми се стяга.

— Саксън Лейк! — казвам на семейството си.

Те и двамата се надигат да погледнат.

Езерото изобщо не се е променило. Същото си е на размер, същата тъмна вода, същата тиня и плевели, и същия червен скален нос. Не е нужна особена фантазия да си представи човек паркиран наблизо млекарския камион на татко и как той скача във водата след потъваща кола. Не изисква особени усилия да си спомня и люлеещия се вътре „Буик“, водата нахлува през счупеното задно стъкло и татко се напъва да ме измъкне с нарязаната си от стъклата ръка. Изобщо не изисква усилия.

„Татко, обичам те!“ — мисля си, докато оставяме Саксън Лейк зад гърба си.

Спомням си лицето му, обляно от светлината на огнището, докато седим вкъщи и той ми разказва за доктор Гюнтер Доловемарке. И на двама ни — а също и на мама, както и на всички други жители на града — ни отне доста време да приемем факта, че докторът и съпругата му бяха извършили такива ужасни неща. Явно беше, че д-р Лезандър не е бил изцяло и напълно зъл, иначе защо щеше да ми спаси живота? Всъщност не мисля, че има хора, зли отвъд спасението. Може би съм като татко в това отношение — наивен. Но по-добре наивен, смятам аз, отколкото закоравял до костния си мозък.

Години по-късно ме бе озарило прозрение за д-р Доловемарке и неговите нощни дежурства пред късовълновото радио. Твърдо вярвам, че той е слушал чуждите радиостанции в търсене на новини кой от останалите ръководители на нацисткия режим е бил заловен и изправен пред съда. Вярвам, че под хладната си външност е живял в постоянен ужас, в очакване на съдбовното почукване на вратата. Вярно е, че е носил агония, но я е и преживял. Дали щеше да ме убие, щом веднъж се бе сдобил с онова зелено перо? Така както те с Кара бяха измъчвали и убили Джеф Ханафорд, задето ги е изнудвал за пари? Честно не знам. А вие?

О, да! Демонката!

Бен ми разказа следното. Демонката, която по време на гимназиалните години демонстрирала, че е истински гений, отишла в колежа във Вандербилт и станала химичка за „Дюпонт“. Преуспявала в професията си, но странната й природа не я оставяла в покой. Последно Бен беше чул за нея, че Демонката станала актриса в пърформанса в Ню Йорк и кръстосвала шпаги с Джеси Хелмс по повод арт парче, в което пищяла и дърдорела за корпоративна Америка, докато седяла в бебешко легенче, пълно с… хайде, сетете се с какво.