Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 37

— Напротив, каза! — изкрещя. — И хич не смей да ми отговаряш!

— Татко, недей! — изхленчи Бен, обгърна с две ръце едното бедро на баща си и се вкопчи здраво.

Мигът се проточи. Г-н Сиърс се канеше да удари жена си, а аз стоях вкочанен от шока насред коридора. Бен пък се държеше за крака на баща си.

Устните на г-жа Сиърс затрепериха. Както манерката беше вдигната за удар в лицето й, тя заговори:

— Казах, че… и двамата те обичаме… и че… искаме да си щастлив. Това е всичко! — сълзите й се трупаха и потекоха по бузите. — Просто щастлив!

Той не продума. Беше затворил очи и ги отвори отново с усилие.

— Щастлив! — прошепна.

Бен открито хлипаше, притиснал лице към бедрото на баща си, а кокалчетата му бяха побелели, толкова силно го стискаше. Г-н Сиърс сведе ръка и откопчи пръстите на другата от нощницата на жена си.

— Щастлив съм. Ето, виж. Щастлив съм. Виж, че се усмихвам!

На лицето му не се появи усмивка.

Той си стоеше там, дишаше хъхрещо, а дланта с манерката все още висеше до хълбока му. Залюля се да пристъпи насам или натам, но сякаш не можеше да реши накъде да тръгне.

— Защо не поседнеш, Сим? — предложи г-жа Сиърс. Подсмръкна и обърса потеклия си нос. — Искаш ли да ти помогна?

Той кимна:

— Да. Помогни.

Бен го пусна и г-жа Сиърс насочи съпруга си към креслото му. Той се срути в него като голяма купчина мръсно пране. Взираше се в отсрещната стена с увиснала отворена уста. Съпругата му придърпа към него друг стол. В стаята витаеше усещане, сякаш току-що е отминала буря. Можеше да се завърне някоя друга нощ, но засега беше отминала.

— Не мисля… — поде г-н Сиърс, но се спря, като че ли изгуби нишката на мисълта си. Примигна в търсенето й и завърши:

— Май не ми е хич добре!

Г-жа Сиърс нежно положи главата му на рамото си. Той стисна здраво очи, гърдите му подскочиха и започна да плаче, а аз излязох от къщата на студения нощен въздух, както си бях по пижама, понеже не ми се струваше редно да стоя вътре при тях — един непознат присъстващ на личната им болка.

Седнах на стъпалата на верандата. Тъмпър се домъкна, настани се до мен и ме близна по ръката. Имах чувството, че съм ужасно далеч от дома.

Бен го знаеше. Каква ли смелост изискваше да легне в онова ми ти легло и да се престори на заспал. Знаел беше, че когато късно след полунощ се тресна комарникът, в къщата е влязъл пришълецът, навлякъл плътта на баща му. Знанието и очакването сигурно бяха отчаяно мъчение.

След известно време и Бен излезе и седна на стъпалата до мен. Попита ме дали съм добре и аз отговорих, че съм. Питах го дали той е добре. Увери ме, че е. Повярвах му. Той се беше научил да живее с тази болка и макар да бе ужасно, справяше се с положението както му идваше отръки.

— Татко го прихващат от време на време — обясни Бен. — Понякога казва лоши неща, но не ги мисли.

Кимнах.

— Нямаше наум нищо лошо за татко ти. Не го мразиш, нали?

— Не — отвърнах. — Нищо подобно!