Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 38

— Наистина си ми добър приятел! — каза Бен и ме прегърна през раменете.

Г-жа Сиърс излезе и ни донесе одеяло. Беше червено. Седяхме си там, докато звездите полека се въртяха по пътя си, а скоро птиците подеха утринната си песен.

На масата за закуска получихме купи с гореща овесена каша с боровинкови мъфини. Г-жа Сиърс ни каза, че г-н Сиърс спи и че ще проспи по-голямата част от деня, и че ако искам, мога да помоля мама да й се обади и да си поговорят хубавичко. След като се облякох и си прибрах вещите в мешката, благодарих на г-жа Сиърс за нощувката и уверих Бен, че ще се видим утре на училище. Той ме изпрати до колелото ми и няколко минути си говорихме за бейзболния отбор от Малката лига, който скоро щеше да започне тренировки. Бе настъпил този миг от годината.

Никога повече не споменахме един на друг филма, където марсианците се мъчеха да завладеят земята град по град, баща по майка по дете. И двамата бяхме видели лицето на пришълеца.

Беше неделя сутрин. Въртях педалите към дома и когато погледнах назад към къщата в задънения край на „Диърман Стрийт“, приятелят ми продължаваше да ми маха.

4.

Стършели по Великден

Метеорът, както се оказа, сигурно беше изгорял и станал на пепел, докато се спускаше от Космоса, обгърнат в пламъци. Няколко бора се бяха запалили, но в неделя вечер започна да вали и пожарът изгасна от само себе си. Все още валеше в понеделник сутрин, когато прозвъня училищният звънец и дъждът продължи да пада през целия дълъг сив ден. На следващата неделя беше Великден и мама каза, че се надява дъждът — прогнозата за валежите остана непроменена цяла седмица — да не развали великденския парад по „Мърчант Стрийт“, който се провеждаше в събота.

Рано сутринта на Разпети петък, с начало някъде около шест заранта, по улиците на Зефир преминаваше и един по-различен парад. Започваше в Брутън, при малка дървена къща, боядисана в пурпурно, оранжево, червено и ярко като слънцето жълто. От тази къща излизаше процесия чернокожи мъже, облечени в черни костюми и с бели ризи и вратовръзки. Съпровождаха ги жени и деца в скромни дрехи. Двама от мъжете носеха барабани и поддържаха бавен, стабилен ритъм, с който отмерваха крачките. Процесията си проправяше път през железопътните релси и по протежение на „Мърчант Стрийт“ към центъра на града и никой от участниците не говореше с никого. Тъй като събитието бе традиционно, мнозина от белите обитатели на Зефир излизаха от къщите си, за да се подредят отстрани на улицата и да гледат. Майка ми беше една от зрителните, а по това време заранта татко вече бе отишъл на работа. Аз обикновено отивах с мама, понеже осъзнавах значението на това явление — също като всички останали.

Тримата чернокожи, които водеха процесията, носеха конопени чували. Около вратовете им, увиснали върху вратовръзките, подскачаха огърлици от кехлибарени мъниста, пилешки кости и черупки от малки речни мидички. В този конкретен Разпети петък, улиците бяха мокри и дъждът продължаваше да ръми, но членовете на черния парад не носеха чадъри. Не говореха с никой от зяпачите, нито пък публиката би проявила грубостта да заговори някой от тях. Видях г-н Лайтфут да върви близо до средата на парада, и макар че той познаваше всяко едно бяло лице в града, не поглеждаше нито надясно, нито наляво, а бе насочил поглед право към гърбовете на мъжете, които крачеха пред него. Безценна част от скачените едно за друго общества на Брутън и Зефир, Маркъс Лайтфут беше майстор, способен да ремонтира всеки един предмет, изобретяван някога от човешки мозък, макар да работеше със същата скорост, с която расте тревата. Видях и г-н Денис, който беше надзирател в началното училище. Там беше също и г-жа Велвадийн, тя работеше в кухнята в църквата ни, и също и г-жа Пърл, вечно засмяна и усмихната, от „Пекарницата“ на „Мърчант Стрийт“. Днес обаче тя беше много сериозна и носеше прозрачна найлонова шапка да се пази от дъжда.