Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 35

— Кори? Искаш ли да си първи в банята?

Г-н Сиърс не се беше прибрал в десет, когато съпругата му угаси лампите в стаята на Бен. Лежах до него под колосания бял чаршаф и се вслушвах в нощта. Няколко кучета все още пролайваха тук и там и от време на време и Тъмпър изказваше приглушено мнението си.

— Бен? — прошепнах. — Буден ли си?

Той не отговори, но начинът, по който дишаше, ми подсказа, че не спи.

— Не се притеснявай — казах. — Става ли?

Бен се обърна и притисна лице във възглавницата.

В крайна сметка се унесох. Изненадващо, но не сънувах марсианци и X-образни разрези по вратовете на близките ми. В съня ми татко плуваше към потъващата кола и когато главата му потъна под повърхността, не се показа отново. Стоях на червената скала и го виках, докато Лейни не се приближи до мен като бяла мъгла и не сграбчи ръката ми във влажната си хватка. Докато ме отвеждаше надалеч от езерото, чувах как мама ме вика отдалече, а на края на гората стоеше изправен силует, надянал дълго палто, чиито краища се вееха като крила.

Събуди ме земетресение.

Отворих очи с разтуптяно сърце. Нещо беше треснало; звукът подскачаше в капана на черепа ми. Лампите все още бяха угасени, а навън цареше нощ. Пресегнах се и докоснах Бен до мен. Той си пое остро дъх, сякаш допирът ми му беше изкарал ангелите. Чух рева на двигател и погледнах през прозореца към „Диърман Стрийт“ навреме, за да видя стоповете на шевролета на Дони Блейлок да изчезват в мрака.

Комарникът, осъзнах. Беше ме стреснал звукът от удара на комарника.

— Бен? — изсъсках с все още залепнала от съня уста. — Татко ти се е прибрал!

Нещо друго изтрещя долу в дневната. Сякаш цялата къща се разлюля.

— Сим? — разнесе се пискливо гласът на г-жа Сиърс. — Сим?

Станах от леглото, но Бен остана да си лежи. Мисля, че зяпаше в тавана. Минах през коридора в тъмното, а дъските скърцаха под босите ми крака. Блъснах се в г-жа Сиърс, която стоеше там, където коридорът влиза в дневната. Никъде не светеха лампи.

Чух дрезгаво, ужасно дишане.

Това беше, казах си, точно звукът, който би издавал един марсианец, докато извънземните му дробове се напъват да обработват земния въздух.

— Сим? — повтори г-жа Сиърс. — Ето ме, точно тук!

— Точно тук — отвърна й глас. — Точно… тук. Точно… шибано… тук.

Да, гласът принадлежеше на г-н Сиърс. Но беше различен. Променен. В него нямаше веселие, нито хумор, нито намек за виц за свещеници. Беше тежък като съдбата, и също толкова злобен.

— Сим, сега ще светна лампата!

Щрак.

И ето го и него.

Г-н Сиърс стоеше на четири крака, с отпусната надолу глава и опряна в килима буза. Лицето му изглеждаше подуто и мокро, а очите му бяха хлътнали в гънките подпухнала плът. Дясното рамо на якето му беше изцапано, пръст имаше и по крачолите на джинсите му, сякаш беше падал в гората. Той примигна срещу светлината, а от долната му устна висеше сребърен конец лига.

— Къде е то? — попита той. — Къде е?

— То е… до дясната ти ръка.

Лявата му ръка опипа насам-натам.