Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 34

— Не отивай! — изхъхри разплаканият тигър.

Баща му му обърна гръб и отвори комарника, за да излезе при чакащия го Дони Блейлок. Все още стоях на двора до майката на Бен и гледах последните секунди от спускането на горящото чудо. Г-жа Сиърс каза:

— Сим? Не го прави! — но гласът й бе толкова тих, че не се чу.

Г-н Сиърс не каза нито дума на жена си, докато вървеше след другия мъж към тъмносиния шеви, паркиран на тротоара. От антената на радиото висеше червено стиропорено зарче, а десният заден калник беше смачкан. Дони Блейлок се настани зад волана и г-н Сиърс мина от другата страна. Колата запали все едно изстрелваше гюлета, само дето хвърляше черни облаци дим. Когато потегли, чух г-н Сиърс да се смее, сякаш току-що бе разказал поредния виц за свещеници. Дони Блейлок сигурно бе настъпил педала на газта, понеже задните гуми изскърцаха, докато шевито се засилваше по „Диърман Стрийт“.

Погледнах отново на запад и видях как огнената топка изчезва над гористите хълмове. Сиянието й пулсираше в мрака като туптящо сърце. Щеше да стигне до земята някъде в пустошта.

В околностите нямаше песъклива почва. Марсианците, казах си, щяха да бъдат принудени да се плацичкат в кал и заблатени вирчета.

Чух комарникът да се хлопва, обърнах се и видях Бен да стои на верандата. Избърса очи с опакото на дланта си. Взираше се по протежение на „Диърман Стрийт“ сякаш се опитваше да следи напредъка на шевито, но по това време колата вече беше завила по „Шантък“ и бе изчезнала от полезрението ни.

В далечината, сигурно някъде в Брутън, кучетата все още виеха. Г-жа Сиърс издаде дълга, безсилна въздишка:

— Да влизаме вътре.

Очите на Бен бяха подути, но бе свършил с плача. Явно на никого не му се довършваше играта на „Скрабъл“. Г-жа Сиърс предложи:

— Момчета, защо не идете да си поиграете в стаята ти, Бен?

Той кимна бавно с очи, глазирани така, сякаш преди малко бе отнесъл силен удар по главата.

Г-жа Сиърс се прибра в кухнята, където пусна водата. В стаята на Бен аз седнах на пода с картите от Гражданската война, а приятелят ми се настани на прозореца.

Явно беше, че страда. Не го бях виждал такъв преди и не можех да го подмина безмълвно.

— Не се притеснявай — уверих го, — не бяха марсианците. Беше просто метеор, нищо повече.

Той не отговори.

— Метеорът е просто голяма гореща скала — продължих. — В него не се крият марсианци.

Бен мълчеше, потънал в мислите си.

— Всичко ще е наред с баща ти — допълних.

Едва тогава той заговори с глас, ужасяващ с кротостта си:

— Той ще се върне променен.

— Не, няма. Виж… онова беше просто филм. Беше измислица… — осъзнах, докато го казвах, че по този начин захвърлям важно късче вяра и това беше едновременно мъчително и добро. — Нали разбираш, че всъщност няма машина, която реже шиите на хората изотзад? Всъщност няма голяма марсианска глава в стъклена колба. Всичко е измислица. Няма нужда да се плашиш. Нали?

— Той ще се върне променен — повтори Бен.

Опитвах се, но нищо, което казвах, не го накара да повярва в обратното. Когато дойде г-жа Сиърс, нейните очи също ми се сториха подпухнали. Но тя успя да ни се усмихне смело — усмивка, която нарани сърцето ми — и каза: