Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 27

Чух как ноктите му изскърцват по подлакътниците на стола.

Момчето избяга. Далеч от къщи, далеч от неусмихващите се непознати. Навсякъде, където погледнеше, той виждаше X-образна рана. Шефът на полицията си имаше такава на врата. Хората, които хлапето бе познавало досега, внезапно се бяха променили и всички искаха да го задържат, докато родителите му дойдат и го вземат. Глупаво, глупаво детенце, казваха те. Марсианци в земята, канят се да превземат света. Кой изобщо би повярвал на подобна небивалица?

В края на този кошмар армията влезе в подземния кошер от тунели, прокопани от марсианците в земята. Марсианците си имаха там долу машина, която клъцкаше врата ти и те превръщаше в един от тях. Командирът на марсианците, поставена в стъклен аквариум глава с пипала, изглеждаше като гнусна твар, изплувала от септична яма. Момчето и армията се сражаваха с марсианците, които се мъкнеха през тунелите, сякаш се бореха с тежестта на гравитацията. При сблъсъка на марсиански машини и военни танкове съдбата на света висеше на косъм…

… и момчето се събуди.

Само сън, каза баща му. Майка му се усмихна. Само сън. Няма от какво да се страхуваш. Хайде заспивай, ще се видим на сутринта.

Просто лош, лош сън.

И след това момчето стана в тъмното, надникна в телескопа си и видя летящата чиния да се спуска от нощното небе в пясъчния хълм зад къщата му.

Край?

Лампите светнаха. Съботният филмов следобед бе приключил.

Докато се изнизвахме от салона, чух г-н Стелко, управителят на „Лирик“, да пита един от разпоредителите:

— Какво им има? Защо са толкова тихи?

Чистият ужас няма глас.

Някак си успяхме да се качим на колелетата си и завъртяхме педалите. Някои деца вървяха към къщи, други чакаха родителите им да ги вземат. Всички ние бяхме свързани от явлението, на което току-що бяхме станали свидетели и когато Бен, Джони и аз спряхме на бензиностанцията на „Риджтън Стрийт“ да напомпаме въздух в предната гума на Джони, хванах Бен да се взира във врата на г-н Уайт, където изгорялата от слънцето кожа се бе набръчкала.

Разделихме се на ъгъла на „Бонър“ и „Хилтоп“. Джони потегли към дома си, Бен засили колелото с пълните си крака, а аз се борех с ръждивата верига за всеки фут от пътя. Велосипедът ми беше отминал разцвета на живота си. Беше древен още когато стигна до мен, купен от вехтошарника. Непрестанно исках нов, но татко ми заяви, че ще трябва да се оправям с това, което имам — или без него. Бяхме зле с парите от месеци; посещенията на киното в събота си бяха истински лукс. Както открих след известно време, тези съботни следобеди бяха и единственият момент, когато пружините в спалнята на родителите ми можеха да пеят в симфония, без аз да се питам какво става.

— Добре ли изкара? — попита ме мама, когато се прибрах след игра с Ребъл.

— Да, госпожо — отвърнах. — Филмът за Тарзан беше супер.

— Нямаше ли двойна прожекция? — полюбопитства татко, седнал на дивана с вдигнати крака. Телевизорът бе включен на някакъв демонстрационен бейзболен мач — наближаваше това време от годината.