Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 28

— Да, сър — подминах ги и двамата на път към кухнята и една ябълка.

— Е, и за какво се разказваше в другия филм?

— Ами… за нищо — отговорих.

Родителите могат да надушат мишка по-бързо и от примряла от глад котка. Те ме оставиха да си взема ябълката, да я измия на чешмата, да я лъсна и след това да я върна обратно в дневната. Оставиха ме да забия зъби в нея, след което татко отклони очи от телевизора и попита:

— Какво ти става?

Отхапах от ябълката. Мама седна до баща ми и двамата се втренчиха в мен.

— Сър? — попитах.

— Всяка друга събота нахлуваш вкъщи като подивял и умираш да ни разкажеш всичко за филмите. Голям зор виждаме да те спрем да не ни ги изиграеш сцена по сцена. Та какво точно ти става днес?

— Ами… предполагам, че… ами не знам.

— Ела тук! — подкани ме мама. Когато го сторих, долепи длан до челото ми. — Не, нямаш треска. Кори, добре ли се чувстваш?

— Добре съм.

— Та единият филм беше за Тарзан — продължи да ровичка в темата татко, упорит като булдог. — А за какво се разказваше в другия филм?

Предположих, че мога да им издам заглавието. Но как да им разкажа за какво всъщност е ставало дума във филма? Как да им обясня, че току-що бях гледал филм, изграден на фундаменталния страх, който храни всяко едно дете на света: че родителите му биха могли — за една невъзвратима част от секундата — да бъдат за вечни времена изтрити и заменени от студени, лишени от усмивка пришълци?

— Ами… беше филм за чудовища — реших да отговоря.

— Значи е бил точно като по твоя вкус, нали? — когато една бата изтрещя като пистолетен изстрел, вниманието на татко се върна отново към бейзболния мач. — Уха! Тичай да я хванеш, Мики!

Телефонът звънна. Побързах да вдигна слушалката, преди родителите ми да ми зададат още някой въпрос.

— Кори? Здрасти, г-жа Сиърс съм. Може ли да говоря с майка ти, ако обичаш?

— Една минутка. Мамо? — повиках. — За теб е!

Мама взе слушалката, а аз отидох в банята. По малка нужда, слава Богу. Не бях сигурен, че съм готов да седна на тоалетната чиния с твърде пресния спомен за главестия пипалат марсианец.

— Ребека? — каза г-жа Сиърс. — Как си?

— Добре съм, Лизбет. Взе ли билетите за томболата?

— О, разбира се. Четири билета и се надявам, че поне един ще е късметлийски!

— Това е добре.

— Виж, причината да се обаждам е, че Бен се върна от киното преди малко и се чудех как ли е Кори.

— Кори ли? Той е… — мама поспря, обмисляйки наум моето странно състояние. — Казва, че е добре.

— Бен също, но се държи малко… не знам, може би „притеснено“ е думата, която ми трябва. Обикновено ни досажда до смърт на мен и Сим в старанието си да ни разкаже за киното, но днес не мога да го накарам да говори. В момента е зад къщата. Каза, че иска да провери нещо, но не ми отговаря какво.

— Кори е в банята — отвърна мама, сякаш и това на свой ред беше парченце от пъзела. Тя понижи глас, в случай че бих могъл да я чуя зад шума на струйката ми. — И той се държи малко странно. Мислиш ли, че нещо се е случило помежду им в киното?

— Не е невъзможно. Може да са се спречкали.

— Е, те са приятели от много време, но се случва понякога.