Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 25

Спомням си как гледах едно телевизионно предаване — „Сънсет Булевард 77“, — в което героят влиза в кино на име „Лирик“, и оттам ми хрумна да се замисля за значението на думата. Проверих я в дебелия си речник с две хиляди четиристотин и осемдесет и три страници, подарен ми за десетия ми рожден ден от дядко Джейбърд.

„Лирик — пишеше там. — Поет, който твори лирика. Лирика: стихотворение, декламирано под съпровод на лира.“ Дотук смисълът като че ли нямаше много общо с някакъв си киносалон, но положението се проясни, когато потърсих в речника и „лира“. Този инструмент ме отведе към приказните поеми, пети от пътуващите менестрели по времето, когато в замъците имало крале. Което пък ме постави пред тази прекрасна дума: приказка. Хранех представата, че самото начало на всички човешки комуникационни средства — било то телевизия, кино или книги — е било положено от някой, горящ от желание да разкаже приказка. Тази нужда да се разказва, да поиш слушателите си с вода от кладенеца на всеобщата мъдрост вероятно е един от най-величавите ни копнежи. А нуждата да се слушат приказки, да изживяваш поне за един кратък миг нечий живот, различен от твоя собствен, е на свой ред ключът към магията, заложена в нас от самото раждане.

„Лирик“.

— Наръгай го, Тарзан! Наръгай го! — изкрещя Бен, а лакътят му работеше на двойна скорост.

Бен Сиърс беше едро хлапе с кестенява, окастрена плътно по черепа коса, имаше висок, момичешки глас и носеше очила с рогови рамки. Нямаше на света риза, която да остава запасана в джинсите му. Беше толкова тромав, че би се удушил и във връзките на обувките си. Имаше широка брадичка и дебели бузи и дори като порасте, нямаше да заприлича на Тарзан от момичешките мечти, но ми беше приятел. В контраст с масивното телосложение на Бен Джони Уилсън беше слаб, тих и начетен. Имаше процент индианска кръв, която си личеше в черните му блестящи очи. На лятното слънце кожата му покафеняваше като борова семка. Косата му също беше почти черна и я зализваше назад с „Виталис“, с изключение на един обърнат перчем, който стърчеше като луково перо насред брилянтина на пътя му. Баща му, който беше бригадир в разположения между Зефир и Юниън Таун завод за каменни плочи, си правеше косата по същия начин. Майката на Джони беше библиотекарката в основното училище в Зефир, тъй че, предполагам, от нея бе наследил склонността си към четенето. Приятелят ми поглъщаше енциклопедии така, както друго дете на негово място би похапвало „Ред Хотс“ или „Лемънхедс“. Носът му приличаше на брадвичка на племето чероки, а около дясната му вежда се виеше малък белег — през 1960-а братовчед му Филбо го беше ударил с пръчка, докато всички заедно играехме на войници. Джони Уилсън понасяше много училищни шеги, задето бил „малко индианче“ или имал „цветна кръв“, а и беше роден с криво стъпало, което само удвояваше подигравките, на които беше подложен. Той бе станал стоик много преди да узная значението на тази дума.