Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 20

— Можеше да се удавиш! — овика го мама със стичащи се по бузите сълзи. — Можеше да си удариш главата в някой камък и да се удавиш!

— Не се удавих. Не си ударих главата в камък. Сторих онова, което трябваше! — татко й подаде хартиена салфетка и тя я използва да си избърше очите.

Изстреля последния си довод:

— Това езеро е пълно с водни змии! Можеше да попаднеш право в някое гнездо от змии!

— Не попаднах — увери я татко, а тя въздъхна и поклати глава, сякаш живееше с най-лудия глупак, раждан някога.

— Най-добре си свали мокрите дрехи — каза му накрая, когато отново си беше овладяла гласа. — Просто се благодаря на Бога, че и твоят труп не е там на дъното на езерото! — мама се изправи и помогна на татко да разкопчае прогизналата си риза. — Знаеш ли поне кой беше?

— Никога досега не съм го виждал.

— Кой би сторил подобно нещо на друго човешко същество?

— Това му е работата на Джей Ти — да разбере… — татко смъкна ризата и мама му я взе с два пръста, сякаш езерната вода носеше проказа. — Трябва да ида до кабинета му да помогна с описанието. И да знаеш, Ребека, че когато погледнах в лицето на онзи мъртвец, сърцето ми направо спря. Никога досега не съм виждал такова нещо и се моля на Бога повече никога да не видя отново.

— Боже — възкликна мама, — ами ако беше получил сърдечен удар? Кой щеше да спасява теб?

Мама беше изтъкана от притеснения. Трепереше за времето, за цената на зеленчуците, да не се счупи пералнята, да не би мелницата за хартия в Адамс Вали да замърси река Текумзе, също и за цената на новите дрехи, а и за всичко друго под слънцето. Според мама светът представляваше голямо, съшито от разни парченца одеяло, чиито кръпки вечно се разшиват. Нейните притеснения все едно служеха за игла, която да затяга опасните шевове помежду им. Ако тя успееше да си представи събитията във възможно най-лошата светлина, тогава сякаш добиваше някакъв контрол върху тях. Както казах — такава й беше природата. Баща ми бе готов да хвърля шепа зарове, за да вземе решение, но мама трепереше ежечасно за всяко нещо. Предполагам, двамата се уравновесяваха взаимно, както е редно да става с двама души, които се обичат.

Родителите на майка ми — дедъ Остин и нана Алис — живееха на около дванайсет мили южно в град, наречен Уаксахачи, в полите на военновъздушната база „Робинс“. Нана Алис беше още по-ужасно притесняваща се от мама; с цялата си душа копнееше за трагична манна, докато дедъ Остин — бивш дървосекач с дървен крак, който да показва като доказателство как му се приплъзнала веднъж бичкията — я предупреждаваше, че ще отвинти крака си и ще я тресне по главата с него, ако не спре да му пищи в ухото и не го остави на мира. Наричаше дървения си крак „миротворец“, но поне, доколкото знам, никога не го беше използвал за по-различна цел от онази, за която бе издялан. Мама имаше също и по-големи брат и сестра, но баща ми беше едно дете в семейството.

Тъй или иначе, когато този ден отидох на училище, при първа възможност разказах за случилото се на Дейви Рей Кълан, Джони Уилсън и Бен Сиърс. По времето, когато би училищният звънец и аз поех към къщи, новината се разнасяше из Зефир като горски пожар. „Убийство“ бе най-използваната дума. Родителите ми едва смогваха да се отбраняват от телефонните обаждания. Всички искаха да знаят кошмарните подробности. Излязох навън да покарам старото си ръждиво колело и да изкарам Ребъл да потича в гората и ме осени, че може би някой от хората, които се обаждаха, вече бе в течение на подробностите. Може би някой от тях се опитваше да подразбере какво точно е било видяно или какво знае шериф Еймъри.