Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 21

И тогава, докато въртях педалите на колелото си из гората и Ребъл тичаше по петите ми, осъзнах, че някой в родното ми градче може да се окаже убиец.

Дните отминаваха, стопляха се към сърцето на пролетта. Седмица след скока на баща ми в Саксън Лейк историята бе добила такъв вид: шериф Еймъри не бе открил в Зефир или съседните околии да има изчезнали хора. Не донесе нова информация и статията на първа страница на седмичния „Адамс Вали Джърнъл“. Шерифът и двама от заместниците му заедно с неколцина пожарникари и половин дузина доброволци излязоха с лодки в езерото и влачиха напред-назад мрежи, но в тях си хванаха само ядосани водни костенурки и отровни змии.

През двайсетте години Саксън Лейк е било каменоломна „Саксън“ — преди парните чукове да пробият подземна река, която не могли нито да затапят, нито да отклонят. Оценките на дълбочината варираха от триста до петстотин фута. На света нямаше мрежа, която да извлече обратно на повърхността потъналата на дъното кола.

Шерифът дойде една вечер да си поприказва с татко и мама и ме оставиха да присъствам на разговора.

— Който и да го е сторил — обясни шериф Еймъри, с шапка в скута и нос, хвърлящ сянка върху нея, — сигурно е дал колата на заден по черния път, с предница към езерото. Намерихме следи от гуми, но всички стъпки са замазани отгоре. Убиецът сигурно е заклещил педала на газта с нещо. Освободил е ръчната спирачка точно преди ти да завиеш по пътя, треснал е вратата и е отскочил встрани, а колата се е понесла напреко на Шосе 10. Естествено, негодникът не е знаел, че ще минеш оттам. Ако не се беше появил, колата е щяла да цопне в езерото, да потъне и никой да не разбере какво се е случило… — шерифът сви рамене. — Това е най-добрата версия, която можах да сглобя.

— Говори ли с Марти Баркли?

— Аха, говорих. Марти не е видял нищо. Както е разположен черният път, може да минеш точно покрай него, на една ръка разстояние, и пак да не го забележиш.

— И докъде сме докарали положението?

Шерифът поумува върху въпроса на баща ми, а сребърната му звезда хвърляше отблясъци на светлината на лампата. Навън Ребъл се разлая и другите кучета разнесоха индианския му зов из Зефир. Джей Ти Еймъри разпери големите си ръце с дланите навън и се загледа в пръстите си. Каза:

— Том, положението е наистина много странно. Имаме следи от гуми, но не разполагаме с кола. Казваш, че си видял мъртвец, прикован за волана с белезници и на гърлото му е имало струна, но не разполагаме с тяло и няма вероятност да се сдобием с такова. От града не липсва никой. Никой не липсва в целия окръг, като изключим една тийнейджърка, чиято майка смята, че е избягала с приятеля си в Нешвил. А и момчето й си е нямало татуировка между другото. Не съм намерил човек, който да е виждал тоя тип с татуировката, каквато ми описа… — шериф Еймъри ме погледна, след това погледна мама и накрая обърна въгленовочерните си очи към татко: — Сещаш ли се за оная гатанка, Том? За дървото, дето падало в гората и дали, ако наблизо няма кой да го чуе, то издава звук? Е, ако си нямаме тяло и няма сведения за изчезнали лица, поне доколкото мога да установя, имаме ли си убийство или не?