Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 18

— Ами… — дори и учениче в предучилищната би се сетило. — Да, сър.

— Всеки друг ден бих им оставил поръчката на верандата — татко се взираше в езерото, сякаш все още виждаше колата да се люлее полека надолу към дълбините с все закачения с белезници труп на волана си. — Г-жа Грейс ми е в маршрута с клиентите от две години насам. Всеки понеделник и четвъртък, точна като часовник. В случай че си си го помислил, майка ти знае, че идвам редовно насам.

Не казах нищо, но ми олекна на душата.

— Не искам да споменаваш на никого за г-жа Грейс и нейната къща — продължи баща ми, — искам да забравиш, че сме ходили там и всичко, което си видял и чул. Ще можеш ли?

— Защо?

Не можех да не попитам.

— Понеже г-жа Грейс може да е много по-различна от теб и от мен, или от майка ти, може и да е корава и зла и работата, с която се занимава, да не е по вкуса на някой свещеник, но тя е добра жена. Просто не искам да разбутвам гнездото на стършелите. Колкото по-малко се говори за г-жа Грейс и онази къща, толкова по-добре. Разбираш ли?

— Така ми се струва.

— Добре! — той размърда пръсти върху волана. Темата беше приключена.

Удържах на дадената дума. Вярно, превръщането ми в знаменитост даде фира, но какво да се прави.

Канех се да отворя уста и да спомена на татко за силуета, който бях видял в гората, когато зад завоя се появи и полека спря зад млекарския камион черно-бял „Форд“ със синя лампа отгоре и с емблемата на Зефир на шофьорската врата. От колата излезе шериф Еймъри, чието име беше Джей Ти — съкратено от Джуниър Талмадж, — и татко излезе да го посрещне.

Шериф Еймъри беше слаб, висок мъж с дълга челюст и всеки път ми напомняше за една илюстрация: Икабод Крейн, опитващ се да надбяга Конника без глава. Той имаше големи длани и стъпала и чифт уши, които биха засрамили и слончето Дъмбо. Ако носът му беше с една идея по-голям, щеше да се получи страхотен ветропоказател. Еймъри носеше шерифската си звезда забодена отпред на шапката, под която беше почти плешив, с изключение на ореол тъмнокафява коса. Бутна шапката високо по лъсналото си чело, докато двамата с татко говореха на брега на езерото, а аз гледах как жестикулира баща ми, докато показваше на шерифа откъде се е появила колата и къде е потънала. След това и двамата се обърнаха към повърхността на езерото. Знаех за какво си мислят.

Онази кола все едно беше потънала до центъра на земята. Дори водните костенурки, които живееха по брега на езерото, не можеха да доплуват толкова надълбоко, че отново да видят колата. Който и да е бил шофьорът, в момента той седеше самичък в тъмното и скърцаше с тинята между зъбите си.

— С белезници… — каза с тих глас шерифът Еймъри. Той имаше дебели тъмни вежди, надвиснали над дълбоко поставените очи с цвят на въглени и с оттенък на кожата, който подсказваше, че си има пристрастия към нощта. — Сигурен ли си в това, Том? И за струната също?

— Сигурен съм. Който и да е удушил горкия човек, свършил е страхотна работа. Само дето не му е отрязал главата.

— С белезници… — повтори отново шерифът. — Сигурно е, за да не изплува случайно… — той почука долната си устна с показалец. Накрая каза: — Е, чини ми се, че сме стиснали убийството за гушата, нали така?