Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 14

— Добре съм! — повтори ми, докато излизаше от езерото и краката му потъваха до коленете в тинята.

Костенурка с размер на супена чиния се стрелна покрай него и потъна с разтревожено избълбукване. Погледнах назад към камиона с млякото; не знам защо, просто така направих.

И видях нечий силует, застанал в горите от другата страна на пътя.

Просто си стоеше там. Носеше дълго тъмно палто. Полите му трепкаха на вятъра. Може би бях усетил погледа на онзи, който ме гледаше, докато на свой ред гледах как татко плува към потъващата кола. Потреперих леко — мъртвешки студ, — а след това примигнах няколко пъти и там, където бе стоял силуетът, сега отново имаше само люляна от вятъра гора.

— Кори? — повика ме татко. — Подай ми ръка, сине!

Спуснах се на тинестия бряг и му оказах каквато помощ можех — на колкото бе способно изплашено дете. След това той стъпи на твърда почва и бръсна мократа коса от челото си. Каза настоятелно:

— Трябва да намерим телефон. В онази кола имаше човек. Пое право към дъното!

— Видях… видях… — посочих към гората от другата страна на Шосе 10. — Някой сто…

— Хайде, да вървим!

Татко вече пресичаше пътя със сковани, джапащи крачки, понесъл обувките си в ръка.

Сритах на скорост собствения си кракомобил и го последвах плътно като сянка, а погледът ми се върна натам, където бях видял силуета, но там нямаше нищо и никой — абсолютно никой.

Татко запали двигателя на млекарския камион и включи парното. Зъбите му тракаха, но на сивия сумрак лицето му беше бледо като восъчна свещ.

— Каква проклетия само… — каза той и с това ме шокира, понеже никога не псуваше пред мен. — Закопчан с белезници за волана, така беше! С белезници! Боже мой, лицето му беше направо смазано от бой!

— Кой беше?

— Понятие си нямам — татко усили парното и след това подкара на юг към най-близката къща. — Сигурация е обаче, че някой добре го беше опухал! Боже, колко ми е студено!

Отдясно се отклоняваше черен път и татко тръгна по него. На петдесетина ярда от Шосе 10 се издигаше малка бяла къща с веранда и комарник на вратата. От едната й страна бе разположена розова градина. Под зелен пластмасов навес бяха паркирани две коли, едната — червен „Мустанг“, а другата — стар „Кадилак“, опръскан с ръждиви петна. Татко спря пред къщата и нареди:

— Чакай тук! — след което зашляпа с мокрите си чорапи към вратата и натисна звънеца.

Наложи се да позвъни още два пъти, преди да му отворят под звънтенето на вятърни чанове и на прага да застане червенокоса жена, в която можеха да се съберат три като майка ми. Носеше син пеньоар с черни цветя по него.

Татко каза:

— Госпожо Грейс, трябва да използвам телефона ви наистина бързо!

— Целият сте мокър! — гласът на г-жа Грейс прозвуча като стържене на ръждив трион.

В ръка стискаше цигара, а пръстите й бяха обсипани с пръстени.