Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 12

— Марти Барклий разнася вестниците.

Замислих се за факта, че има цял свят, който си върши работата преди изгрев и хората, които току-що се събуждат, не принадлежат към него. Завихме по Шосе 10 и поехме нагоре по прашното платно да доставим мляко, извара и картофена салата на малка къща, кацнала сред гората, а после се насочихме отново на юг към езерото.

— Колеж — каза татко. — Непременно трябва да отидеш в колеж, чини ми се.

— Може и да трябва — отвърнах, макар в момента между колежа и мен да се простираше цяла безконечна вечност.

За тези учебни заведения знаех само, че там тренират отборите по американски футбол на Обърн и Алабама, както и факта, че някои хора обожават Биър Брайънт, а други коленичат пред Шъг Джордан. Струваше ми се, че избираш в кой колеж да отидеш според това кой треньор ти харесва повече.

— Трябва да имаш хубави оценки, за да идеш в колеж — сподели татко. — Трябва да си учиш уроците!

— На детективите нужно ли им е да ходят в колежа?

— Тъй ми се чини, ако искат да са професионалисти в областта си. Ако бях ходил в колеж, можеше да стана именно оня човек, дето строи къща на празното място. Никога не знаеш какво те очаква занапред и това е самата…

Истина, канеше се да каже той, но така и не си довърши мисълта, понеже излязохме иззад обраслия с дървета завой и една кафява кола изскочи от гората право пред нас, а татко извика, все едно са го нажилили стършели, докато натискаше здравата спирачката.

Татко диво въртеше волана наляво, а кафявата кола се пързулна през нас и видях с очите си как слезе от Шосе 10 и се спусна по насипа от дясната ми страна. Фаровете й не бяха включени, но определено зад волана имаше човек. Гумите на колата се врязаха в храсталаците и след това тя се друсна над малкия нос от червен камък и изчезна в мрака. Изплиска вода и аз осъзнах, че току-що се е хвърлила в Саксън Лейк.

— Падна във водата! — извиках.

Татко спря млекарския камион, дръпна ръчната спирачка и изскочи в буренака покрай пътя. Докато изляза от кабината, той вече тичаше към езерото. Вятърът плющеше и виеше около нас, а татко се изправи на червения каменен нос. На слабата розова светлина виждахме само как колата се люлее във водата, а от багажника й излизат големи мехури въздух.

— Хей! — извика баща ми, свил длани около устата си. — Излизай отвътре!

Всички знаеха, че Саксън Лейк е дълбок като греха и когато тази кола потъне към мастилените дълбини, ще си е отишла веднъж завинаги.

— Хей, излизай! — извика татко отново.

Човекът зад волана, който и да беше той, не реагира.

— Сигурно е припаднал от удара! — реши баща ми.

Събу си обувките. Колата започваше да се обръща към страната на пътника и от нея се разнасяше ужасен вой, вероятно резултат от нахлуването на вода в купето.

Татко каза:

— Дръпни се!

Отстъпих и той скочи във водата.

Баща ми беше добър плувец. Стигна до колата с няколко мощни загребвания и видя, че прозорецът откъм шофьора е отворен. Можеше да усети засмукването на въртящата се около краката му вода, която теглеше автомобила надолу към неизмеримата дълбина.