Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 15

— Случи се нещо лошо — осведоми я татко.

Тя въздъхна като червеноглав буреносен облак и се съгласи:

— Ами добре тогава, айде влезте! Пазете килима!

Татко влезе в къщата, звънтящата врата се затвори, а аз си седях в млекарския камион, докато първите оранжеви лъчи на утрото избликваха иззад хълмовете на изток. Можех да надуша езерото в кабината при мен. На пода под седалката на баща ми имаше локва вода. Бях видял някой да дебне в гората. Знаех, че съм го зърнал. Или не бях? Тогава защо този някой не дойде да види какво е станало с човека в колата? И кой изобщо беше онзи в колата?

Умувах върху тези въпроси, когато вратата се отвори отново и г-жа Грейс излезе навън, този път навлякла върху синята си роба торбест бял пуловер. Беше си обула гуменки, глезените и прасците й бяха дебели като млади дървета. В едната си ръка крепеше кутия с бисквити „Лорна Дун“, а в другата — запалената цигара. Приближи се до млекарския камион и ми се усмихна.

— Здрасти! — каза ми. — Ти си Кори.

— Да, ’спожо! — отвърнах.

Г-жа Грейс не се усмихна особено убедително. Устните й бяха тънки и носът — широк и плосък, а веждите й представляваха драснати с черен молив черти над хлътнали сини очи. Ръгна кутията с бисквити към мен.

— Искаш ли бисквитка?

Не бях гладен, но нашите винаги са ме учили да не отказвам подаръци. Взех си бисквитка.

— Вземи си две — предложи г-жа Грейс, така че си взех и втора. Тя също изхруска една бисквита и след това си дръпна от цигарата и блъвна дим през ноздрите си. Каза: — Баща ти е нашият млекар, та смятам, че сигурно сме в списъка. Шест кварти мляко, две мътеници, две шоколадови и три пинти сметана.

Проверих в списъка. Ето го името й — Грейс Стафърд — и поръчката точно както ми я издиктува. Казах на г-жа Грейс, че ей-сега ще й приготвя покупките.

— На колко си години? — поинтересува се тя, докато работех. — Дванайсет?

— Не, ’спожо. Ще ги навърша през юли.

— Аз имам син — г-жа Грейс тръсна пепелта от цигарата си. Сдъвка още една бисквита. — Стана на двайсет през декември. Живее в Сан Антонио. Знаеш ли къде е това?

— Да, ’спожо. Тексас. Където е и Аламо.

— Точно така. Стана на двайсет, което значи, че аз съм на трийсет и осем. Какво съм дърто изкопаемо, а?

„Това е въпрос капан!“, казах си и реших да отговоря:

— Не, ’спожо!

— Я се виж какъв си малък дипломат! — тя се усмихна отново и този път усмивката стигна до очите й. — Вземи си още една бисквитка! — Г-жа Грейс ми остави кутията и отиде до външната си врата, за да се провикне навътре в къщата: — Лейни! Лейни, вдигни си задника и ела навън!

Баща ми излезе пръв. На острата светлина на утрото изглеждаше стар, а под очите му имаше тъмни кръгове.

— Обадих се в офиса на шерифа — каза ми, докато сядаше на мократа си седалката и пъхаше крака в обувките си. — Някой ще ни пресрещне там, където потъна колата.

— Кой, по дяволите, е бил в нея? — поинтересува се г-жа Грейс.

— Нямам идея. Лицето му беше… — татко бързо погледна към мен, после върна поглед към жената. — Беше много лошо пребит.

— Сигурно е бил пиян. Нафиркал се е с домашарка, чини ми се!