Читать «Джинджифиловата къща» онлайн - страница 34

Не се оказа никакъв проблем да я открие. Звънна в данъчната служба на Катринехолм и установи, че по съпруг е Уидел и се е преместила в Стокхолм през 1996 година. После просто потърси Ан-Кристин Уидел в телефонния указател и откри жена с това име в квартал Скархолмен.

В петък следобед не се прибра вкъщи след работа, а взе метрото до Скархолмен. На картата на квартала при гишето за билети почти веднага намери търсения адрес. За по-малко от десет минути стигна пеша до сградата — една от няколко еднакви бели жилищни кооперации на леко възвишение. През входната врата се влизаше с код, ала след няколко минути млада майка с детска количка тръгна да излиза и той услужливо хвана вратата, за да й помогне да изкара количката. Тя прие помощта му, без да му благодари. И както винаги той се почувства пълно нищожество.

Възползва се от възможността да влезе и разгледа кой обитател къде живее. Намери каквото търсеше: Уидел — в сутерена. Заслиза по стълбите. В ноздрите го блъсна миризма, която му напомни за жилищната кооперация в Катринехолм, където живееха през детството му. Миризмата идваше от пода, застлан с балатум на бели и черни квадрати, и се смесваше с изпаренията от готвено — предимно риба — просмукващи се през обикновените кафяви дървени врати на апартаментите. Намери нейната врата. На процепа за пощата пишеше само „Уидел“ без повече информация колко души живеят вътре. Замисли се дали да не излезе и да се опита да надникне през прозореца, но като взе под внимание оскъдното движение по стълбището до този момент, се отказа — не искаше да рискува с влизането, а и предположи, че завесите са спуснати, за да възпрепятстват минаващите да надничат вътре. Вместо това седна на стълбите, които водеха от сутерена нагоре: от тук щеше да види, ако някой идва откъм мазето.

Без да има представа колко време ще чака, той седеше и се питаше как ли се е развила тя през годините. Не бе преуспяла като Ханс; никак даже, щом живееше тук. Само нещастни хора биха взели жилище в такава сграда. Никой не би избрал доброволно да се нанесе тук. Как е възможно човек като Ан-Кристин, която караше всички деца да играят по нейната свирка, да е нещастна?

Спомни си как един ден тя го изкомандва да отиде при момичетата и да скача с тях на въже. Всяко друго момче щеше да откаже, но не и Томас. Постъпи както му наредиха, и то с известен ентусиазъм, защото все пак го бяха включили в нещо. Но той не можеше да скача. Въжето се оплете около единия му крак. Ан-Кристин, естествено, веднага забеляза и със светкавична бързина издърпа въжето от ръцете на едното момиче. Тя и момичето, което държеше другия край, започнаха да го обикалят и съвсем скоро го омотаха от главата до петите под радостните възгласи на останалите. После Ан-Кристин го бутна, той падна на земята и започна да се гърчи като какавида. Извлякоха го на улицата, замъкнаха го на средата на платното и го оставиха там да умре.

Припомни си чувството на паника при вида на камиона, появил се зад ъгъла в края на улицата — насочваше се право към него. Той крещеше с всичка сила, а момичетата — приклекнали зад паркирана кола — не успяваха да скрият възторга си. Шофьорът обаче го забеляза, натисна спирачките и дойде при него.