Читать «Джинджифиловата къща» онлайн - страница 30

Докато похапваха на място направени сандвичи с кюфтета и салата от цвекло, която надминаваше всичко, което можеш да намериш дори в деликатесен магазин, те обсъждаха шеговито убийството, без обаче да стигнат до ползотворен извод. За Хьоберг това представляваше истинска терапия след напрегнатата сутрин.

— Според мен е бил злодей — отсече Хамад.

— Не, просто един добре уредил се човек — възрази Санден.

— Трябва да си направил нещо лошо, за да те убият така — настояваше Хамад.

— Местната полиция, пристигнала първа на местопрестъплението, смята, че има нещо подозрително — напомни Хьоберг. — Да те убият така в кухнята на Ингрид Олсон…

— Точно това казвам: явно е бил злодей.

— Според мен Ингрид Олсон е подозрителната, щом намерихме труп в кухнята й — обади се Санден.

— Или и двамата са подозрителни — предположи Хьоберг.

— Мен ако питате, и двамата са били от „добрите“ — продължи Санден, — но са извадили лош късмет. Попаднали са на луд, меко казано, а всъщност са нямали нищо общо с него.

— Тогава лошият късмет е за съпругата и децата — уточни Хамад. — Старата дама не изглеждаше обезпокоена, а Ванерберг е мъртъв. Сега семейството трябва да живее с мъката, а жената и децата не са лоши.

— Не говори така. Понякога децата са особено жестоки. Само Исус ги смята за невинни ангелчета. Моето мнение е, че децата са зли, докато родителите не изтръгнат лошотията от тях. Това се постига с възпитание — отсече Санден убедено.

— Е, самият Ванерберг не е бил най-доброто Божие дете според думите на партньора му — обади се отново Хьоберг. — Но от чутото досега явно е бил най-добрият Божи възрастен.

Разговорът постепенно замря. Хьоберг се върна в кабинета си в участъка. Звъннаха му няколко репортери, но той ги информира лаконично. Предпочиташе да изчака разговора със съдебния лекар, да идентифицират тялото и лаборантите да се сдобият с повече конкретни данни. Звънна в офиса на Ейнар Ериксон. Вярно, кабинетът му се намираше само през три врати, но не му се ставаше.

— Откри ли вече нещо за майката на Ванерберг? — попита той без никаква надежда за положителен отговор.

— Не. Обядвах и сега сядам пред компютъра — отговори Ериксон, както се очакваше.

— Така си и мислех. Ще се чуем по-късно.

Едва поставил слушалката обратно, и телефонът звънна.

— Кони, имаш посетителка — осведоми го Лотен през смях. — Впечатляваща е. Почти ревнувам.

Хьоберг застъпваше мнението, че в сериозна работа като неговата понякога се нуждае от весели колеги, и никога не се отегчаваше от шегите на Лотен. Изпълняваше си задълженията безупречно и беше изрядно организирана.

— Коя е?

— Не знам. Вероятно любовницата ти. Казва се Гюн и според мен е леко пияна. Вече тръгна към теб.

Остави слушалката и се накани да посрещне неочакваната си гостенка, ала вратата се отвори без предупреждение. С известно залитане влезе към шейсетгодишна жена. Дългата й изрусена коса и почти театралният й грим се допълваха от крупни бижута, имитация на злато, по ушите и около врата. Картината се допълваше от ботуши с висок ток в змийска шарка бяло и черно и дълго палто, имитация на бяла кожа, под което се показваше бонбоненорозова рокля с дълбока цепка на бедрото. Надяваше се да е успял да скрие смайването си, когато й подаде ръка.