Читать «Джинджифиловата къща» онлайн - страница 22

— Помниш състезанието по надплюване, нали? Всички ме причаквахте пред портата и ме плюехте. Всички едновременно. „По местата, готови, плюй!“ — командваше ти и вие — всички двайсет деца — ме плюехте. Който ме уцелеше в лицето, печелеше. Обикновено това беше ти, защото много те биваше.

— Ти сигурно си…

— А, започна да си спомняш, така ли? А помниш ли давенето в кацата? „Броим до три и те пускаме.“ Потапяхте ми главата в кацата, брояхте „едно, две, три“ и ме пускахте. После отново я потапяхте, „едно, две, три“, и ме пускахте. И пак: потапяне, „едно, две, три“, и ме пускахте. Знаеш ли какво ми беше?

— Играели сме си — промълви той. — Детска работа…

— Детска работа ли? — изкрещях този път аз.

Независимо от намерението ми само да го изоблича и евентуално да получа извинението му, направо побеснях, макар да не съм жесток по природа. Гневът от безразличието на тиранина към постъпките му и от фалцета, който издаваше моята слабост, ме заслепи. Прицелих се и го ритнах в лицето. Уцелих челюстта му и се чу изпращяването на кост. Столът се катурна и той се озова на пода. Без да се замислям, хванах облегалката на най-близкия до мен стол, вдигнах го над главата си и нанесох удар. Единият крак на стола попадна върху челото му, а после се смъкна към окото и бузата. Следващият удар беше по-добре насочен: един крак на стола се стовари върху ребрата му, друг — върху носа. Отново се чу изпращяването на кост. Накрая — това го научих от теб, Ханс — силен ритник по лицето.

От ноздрите на безжизнения мъж пред мен течеше кръв. В тишината чувах ударите на сърцето си. Яростта ме бе напуснала и мислех единствено колко бързо се случи всичко. Не съжалявах, че го убих, а само че не го накарах да страда повече. Трябваше да му припомня и на какви други несправедливости ме бе подлагал. Трябваше да го накарам да ме моли на колене да му простя. И преди всичко трябваше да го измъчвам дълго и болезнено, преди да го убия.

Ето ме сега — убиец. Седя и изучавам черно-бяла снимка от едно тъмно минало. Децата ме гледат с беззъби усмивки. Учителката е най-отзад, вдясно, а Карина Ахонен е пред нея. Учителката е с рокля на щамповани цветя, а косата й е прибрана на кок. Гледа сериозно към обектива, сякаш за да покаже, че държи на работата си като преподавател в предучилищния клас. Най-отпред, по средата, на едно коляно, е ухиленият Ханс. Онзи, който се смее последен…

Желая на градския съветник Йоран Мейер успех в променянето на условията за децата в Катринехолм. От сърце му го желая. Но мисля, че му е нужен известен тласък, за да започне процеса.

Наистина се чувствам значително по-добре.

Сряда сутринта

След няколко часа неспокоен сън Кони Хьоберг прелистваше сутрешния вестник, но не осмисляше прочетеното. Преценяваше какво да каже на овдовялата съвсем наскоро жена. Заседналата в гърлото му буца не му даваше мира. Мислеше си, че ако Оса почине, той никога повече няма да е щастлив. Ще се наложи да живее заради децата, но животът ще бъде пуст и безсмислен. В очите му напираха сълзи, питаше се ще успее ли да отрони и думичка, когато застане пред госпожа Ванерберг. Престани, заповяда си той, престани и се съсредоточи какво ще кажеш.