Читать «Джинджифиловата къща» онлайн - страница 21

Не е трудно да мразиш човек, който само за една година успя да унищожи един живот: моя. Лесно е да те мразя, докато стоиш пред мен, нетърпелив да се отървеш и от мен, и — както смяташе — от моята къща, за да се върнеш при красивата си жена и деца. Те едва ли са изпитвали ужасите, на които ме подлагаше всекидневно. Съдбата повели ти, Ханс, да израснеш щастлив, в хармония със себе си; да си обичан и способен да обичаш. Аз се превърнах в едно нищожество, което пълзи в калта, но никой не го забелязва, и е способно единствено на тъмна, унищожителна омраза.

Протегна ръка и аз я поех, без да показвам отвращението си.

— Е, разведете ме наоколо — предложи той учтиво, ала все така авторитетно.

— Не. По-добре първо да седнем и да поговорим — предложих аз и посочих стол до масата.

Нямах намерение да сядам, но той се настани удобно, преметна крак върху крак и постави длани на масата. Аз се облегнах на плота и с кръстосани на гърдите ръце го изгледах презрително, когато той извърна към мен лице с дружелюбно и заинтересувано изражение. Нито той, нито аз още знаехме какво ще се случи, но започвах да изпитвам известно удовлетворение от ситуацията. Вече не контролирах постъпките си, нещо по-висше, силно и могъщо ме ръководеше. Страхът беше изчезнал, бе останала само мощта.

— Да? — обади се той след няколкоминутно мълчание.

— Да? — повторих аз като ехо.

— За какво искате да говорим?

— Ще обсъдим теб, мен, нашите взаимоотношения и последствията — отговорих аз, без да позная гласа си.

— Взаимоотношения ли? — попита той неразбиращо.

Сега вече не беше така самоуверен, а пръстите му нервно барабаняха по масата.

— Не ме ли разпознаваш?

Не, естествено. Не е лесно да разпознаеш някого, когото не си виждал от дете. Освен ако този някой не е оставил такива дълбоки белези върху психиката ти, че го сънуваш нощем и през по-голяма част от будното си време го кълнеш за всичко, което ти е причинил.

Той поклати глава.

— Трябва ли?

— Приятели сме от детинство — отвърнах аз суховато.

Лицето му грейна облекчено.

— Колко хубаво. Кога…

— Да, така е — прекъснах го аз. — Ти доста се забавляваше с мен. Всички вие бяхте индианци, а аз — каубой, помниш ли?

— Не…

— В стаята. Стоях в ъгъла и криех лице с ръце, за да не ме ослепи някоя от стрелите, изстреляни към мен. Една обаче се заби в крака ми — това не може да си го забравил — и ти я измъкна. Беше толкова щастлив, че има истинска кръв по нея.

— Не знам…

— Играехме всеки ден. Играехме как искам да се прибера вкъщи от предучилищния клас, но вие не ми позволявахте. Ти, Ан-Кристин, Лизе-Лот и останалите трябваше първо да ме ударите, да счупите нещо мое или да ми вземете дрехите. Веднъж ми взе панталоните и ме остави да се прибера с голи крака през зимата. Не може да си го забравил. Беше ти толкова смешно.

Изплюх думите с отвращение към мъжа пред мен. Той наистина имаше вид на неразбиращ човек. Възможно ли бе да не помни? Наистина ли събития с решаващо значение за мен са били толкова незначителни за него? Озадаченото му изражение представляваше истинска подигравка за цялото ми провалено съществувание. Вече беснеех вътрешно, но се опитах да го прикрия. Продължих да стоя привидно спокоен и не спирах да изреждам: