Читать «Джинджифиловата къща» онлайн - страница 18

— Здрасти. Как са нещата?

— Добре. Всички заспаха, а аз седя и чета. А при теб?

— Огледах трупа и сега съм на път за участъка, за да разбера кой е. След това трябва да се свържа със семейството. Имал е деца.

— Горкият ти. И горките те. А възрастната жена?

— Малко е отнесена. Явно от шока. Не го е виждала преди и името му нищо не й говори.

— Странно. Сигурно има някаква връзка, макар тя да не подозира.

— Не съм убеден.

— Да, но иначе можеше да го убият в гората.

— Къщата е била празна няколко седмици, докато жената е лежала в болница. Някой е знаел и е примамил мъжа там, за да го убие. Бил е брокер на недвижими имоти.

— Наистина ли допускаш убийство в дома на непознат само защото къщата е била празна?!

Заслужаваше си да възприема сериозно мненията на Оса, но този път Хьоберг се поколеба. Независимо от всичко на практика по-голяма част от убийствата представляваха акт на насилие без някакви усложнени психологически мотиви, предварително планиране или прикрит символизъм.

— Лягай си вече — предложи той нежно — Не знам дали въобще ще се прибера тази нощ. Доскоро.

— Довиждане, скъпи. Ще те мисля.

За сетен път той благодари на звездите за възхитителната, прекрасна партньорка, която му се е паднала.

После мислите му се върнаха на Ханс Ванерберг. Помоли се да няма съпруга, а децата на снимките в портфейла му да са племенници и племеннички.

Полицейският участък се намираше в края на улица „Остгота“, при канала Хамарби — голяма модерна офис сграда със стъклена фасада. По това време на нощта беше тъмна и почти пуста; малко от прозорците светеха. Прокара пропуска си през механизма при главния вход и изписа паролата. ПУП. За нея го беше вдъхновила четиригодишната му дъщеря Мая — твърдеше, че това бил любимият й анимационен герой за вечни времена. Всеки път, когато въвеждаше паролата, се чувстваше щастлив, но същевременно се молеше някой да не наднича през рамото му.

Самотните му стъпки отекнаха по мраморния под във фоайето. Лотен от рецепцията си бе тръгнала преди часове, за да отиде при приятеля си — не по-малък любител на кучета от нея — и при техните афгански хрътки. Хьоберг се усмихна, като си помисли как кучетата на Лотен и на портиера в участъка — Мике — си пращат коледни картички или поздравления за рождените си дни. Питаше се дали празнуват кучешки или човешки години и реши при случай да попита някого от двамата.

Изкачи стълбите до втория етаж с широки крачки и отключи вратата към кабинета си — само преди шест часа си мислеше, че я затваря за цяла нощ. Преди да седне зад бюрото, хвърли сакото си върху един от столовете за посетители. После набра номера на дежурния в Националното бюро за разследване, но промени решението си. Без да дочака връзката да се осъществи, започна да търси Ванерберг в телефонния указател. Намери го лесно. Погледна адреса и с изненада установи, че живее недалеч от местопрестъплението. Звънна на Санден. Той отговори почти веднага.