Читать «Джинджифиловата къща» онлайн - страница 16

— Ще говоря със сестра Маргит.

— Сестра Маргит ли? — учуди се Хьоберг.

— Да. Току-що ме изписаха от болницата, върнах се вкъщи и намерих тялото. Не знаех какво да правя, затова помолих сестра Маргит да ми помогне.

— Разбирам. Бихте ли ми разказали всичко отначало?

Ингрид Олсон описа случилото се съвършено безизразно, но Хьоберг я слушаше внимателно и от време на време или си записваше нещо в бележника, или задаваше въпрос. Спокойствието й по отношение на случилото се го удивяваше, но от друга страна, беше по-добре, че не е напрегната. В края на краищата, щеше да продължи да живее в къщата, а мнозина в нейното положение сигурно щяха незабавно да поискат да се преместят. Но що за човек, питаше се той, приема извършването на убийство в дома си със свиване на рамене. Вероятно такива хора изключват новините, когато съобщават за война или страдания, а на улицата си извръщат главата, сблъскат ли се с улични музиканти или с кутия за събиране на дарения за бедстващи деца. Хьоберг съзнаваше, че интуицията е важно оръжие в неговата професия, но понеже не желаеше да прави прибързани заключения, реши, че Ингрид Олсон всъщност е по-разстроена, отколкото показва.

— Значи не познавате мъртвия мъж? — продължи той. — Напълно сигурна ли сте?

— Никога не съм го виждала — отвърна тя твърдо.

— Имате ли деца или роднини, които имат достъп до къщата?

— Никой няма достъп до къщата. Не, нямам деца.

— Откога живеете тук?

— От шестнайсет години. Преместих се, за да съм по-близо до сестра си, когато съпругът ми почина.

— Преди това къде живеехте?

— Израснах в Йостерокер и живях там, докато не се преместих тук.

— Значи сестра ви живее в квартала?

— Тя почина.

— Моите съболезнования. Кой е знаел, че сте в болница? Или по-точно: кой е знаел, че не сте си вкъщи?

— Не мога да кажа. Възможно е съседите да са се досетили. Или пощальонът. Не знам.

— Поддържате ли връзка със съседите?

— Поздравяваме се.

— Досега никога ли не е имало нахлуване в къщата ви?

— Никога. Няма какво да се открадне тук.

Той мълчаливо се съгласи. Нищо от видяното в къщата не подсказваше да има нещо ценно, освен може би телевизора, макар и той да не беше нов. По стените висяха евтини репродукции и поставени в рамка снимки, а мебелировката — изключително оскъдна — датираше от 60-те и 70-те години.

— Засега това е всичко — обяви Хьоберг и затвори бележника. — Ще говорим отново друг път. Ще имаме грижата къщата да е в обичайния си вид, щом приключим, така че не се притеснявайте за това. Много ви благодаря — завърши той и протегна ръка.

Бегла усмивка пробяга по лицето й, когато ръцете им се срещнаха, и за момент тя му се стори доста мила.

Във вестибюла се сблъска със Санден — и той като него се бе отправил към кухнята.

— Тя каза ли нещо интересно? — попита Хьоберг.

— Маргит Олофсон ли? Не, нищо. Дошла тук със старата дама от болницата, убедила се в достоверността на приказките й и звъннала в полицията — отвърна Санден.

Хьоберг постави показалец върху устните си — знак за Санден да говори по-тихо — кимна към всекидневната и продължи шепнешком: