Читать «Чуждо влияние» онлайн - страница 13

Отварям вратата и се вмъквам на мястото до шофьорското. Парното лъхва топла струя срещу главата и краката ми и внезапно ми се доспива. Вдигам ръце към лицето си, което цялото лепне. Отвратително.

— О, кървиш — възкликва жената. Протяга нерешително ръка, сякаш да пипне челото ми, но се спира, преди да ме докосне.

— Няма нищо — казвам. — Баща ми е лекар. Ще ме оправи. А и май вече не тече.

Жената отваря жабката и измъква кутия с кърпички.

— Защо не притиснеш една-две салфетки върху раната за всеки случай?

Дръпвам няколко и ги притискам към челото си.

— Благодаря ви. Много мило, че ме качихте. Как се казвате?

— Даян — отвръща тя и връща кърпичките в жабката. Хвърля поглед зад рамо и връща колата на шосето.

— Аз съм Силвия.

Тя кима, без да откъсва очи от платното.

Известно време пътуваме в мълчание. Даже започвам да се унасям.

Не след дълго спираме на алеята пред къщата ни. Всички лампи светят. В момента, в който слизам от колата, входната врата се отваря и силуетът на баща ми се очертава на фона на светлината. Излиза на верандата по чехли и халат. Здраво съм загазила.

— Благодаря ви още веднъж — казвам.

— Няма за какво — отвръща жената.

Затварям вратата и тя потегля.

И едва тогава се сещам, че не съм й казвала къде живея.

Четвърта глава

Без да каже нито дума, баща ми отваря вратата да вляза.

— Къде, по дяволите, ходиш?

Спирам и се обръщам с лице към него. Не съм го виждала толкова ядосан от онзи път, когато разбра, че Мати е била на пиянски купон вместо на кино.

— Знаеш ли колко се уплаших? Звънях в полицията. Питаха дали искам да обявя колата за открадната. Но не пожелаха да започнат издирване, докато не минат двайсет и четири часа, откакто си изчезнала.

Сещам се за потрошената кола на баща ми и трепвам.

— Съжалявам.

Той кръстосва ръце.

— Нямам търпение да ти се родят деца и някоя нощ да отидеш до тоалетната и да видиш, че едно от тях е избягало от къщи. И ти е взело колата. За бога, Вий, та ти дори не обичаш да караш.

— Татко. Не съм бягала.

— Тогава какво? — тросва ми се той.

— Май най-добре да седнем, за да обясня — казвам. За този разговор действително ще е добре да сме седнали.

Той ме гледа подозрително, но тръгва след мен към всекидневната. Рухвам върху удобното карирано канапе, а той присяда на ръба на креслото си.

— Така. Слушам те.

Поемам си дълбоко въздух с ясното съзнание, че разказът ми ще прозвучи напълно налудничаво, дори и без да споменавам за плъзването.

— Заспала съм горе в стаята, както слушах радио. А когато се събудих, се оказа, че шофирам. Мислех, че сънувам. Но после осъзнах, че съм в твоята кола и че всичко е истина. И тогава… малко изгубих контрол и се ударих в едно дърво.

— О, господи. — Баща ми неволно вдига ръка към устата си.

— Ужасно съжалявам, татко. За колата, имам предвид. Нямам представа какво…

Но млъквам, защото той скача към мен и ме дръпва в прегръдките си.

— О, Вий. Миличка. Добре ли си? Ранена ли си? Дай да погледна. — Той ме бутва назад и ме оглежда. — Главата ти. — Отмята косата ми от раната и внимателно я разглежда. — Май ще има нужда от шев.