Читать «Чуждо влияние» онлайн - страница 12

Страховете ми се потвърждават, когато шофьорът смъква дясното стъкло. Скоч Бекър се привежда към мен.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Вий?

Не е сам. На задната седалка се е проснала Саманта Филипс — очевидно пияна — и пее химна на училището с полузатворени очи. От вътрешността на колата се надига острата миризма на алкохол.

— Защо не се качиш? — пита Скоч с гадна усмивчица.

Внезапно имам чувството, че отново съм на онази танцова забава. Изражението на Скоч е точно каквото и тогава, когато се събудих с вдигната пола, поне докато Ролинс не го цапардоса.

Отстъпвам назад. Имам чувството, че ще повърна. Обръщам се и се препъвам в канавката. Пред очите ми заиграват точки. Чувам, че вратата се отваря, и изпадам в паника. Инстинктивно хуквам да бягам, потъвам в царевичния лабиринт. Смътно усещам как твърдите листа режат босите ми крака. Но не забавям крачка.

— Вий! — провиква се Скоч. — Вий, полудя ли? Нищо лошо няма да ти направя!

Не му обръщам внимание и продължавам напред. Знам само, че съм сама насред нищото с момче, което миналата година най-вероятно се е опитало да ме изнасили. От челото ми тече кръв, напълно съм объркана. Искам единствено Скоч да се махне.

— Спри! — чувам Скоч да диша тежко зад мен. После крачките му се забавят и спират. — Нямам намерение да те гоня. Ако предпочиташ да стоиш тук цяла нощ, нямам нищо против. Както желаеш.

Стъпалата ужасно ме болят. Спирам да тичам и се заслушвам в дишането си. Дълги накъсани глътки въздух. Вдигам глава към звездите и се моля на Полярната звезда Скоч да ме остави на мира.

— Изкукуригала кучка — чувам мърморенето му, после отново стъпки, но този път се отдалечават. След малко двигателят пали. Скоч форсира няколко пъти и потегля.

Въздъхвам от облекчение и тръгвам обратно към шосето. Стоповете му избледняват в далечината и накрая изчезват.

Тръгвам към града, като насилвам краката си да се движат, макар всяка стъпка да е мъчение. Впивам поглед в светлините отпред. Имам чувството, че целта ми е на милиони километри, макар да знам, че не са повече от осем. Но и това е ужасно много, когато крачиш бос посред нощ.

Минават няколко минути и някъде зад мен се чува шум от кола. Обръщам се и изчаквам фаровете да се приближат. Засенчвам очи, докато се чудя дали да помахам. Историята със Скоч бе достатъчно неприятна. Ами ако следващият се окаже сериен убиец?

Но накрая краката ми спечелват спора и размахвам ръце, за да привлека вниманието на шофьора. Колата намалява и спира до мен. Синьо комби. Зад волана е възрастна жена с коса на кок и дружелюбен поглед. Натиска копчето и прозорецът се смъква.

— Имаш ли нужда от помощ, миличка? — пита ме тя.

Продължавам да се двоумя.

Никак не е разумно да се кача в колата на непознат, но съм почти сигурна, че бих могла да надвия тази жена, ако се наложи. Поне на шейсет е и няма вид да тежи повече от четирийсет и пет килограма с мокри дрехи. А и нещо в нея ми вдъхва доверие.

— Катастрофирах — обяснявам. — Можете ли да ме закарате до града?

— Разбира се — отвръща тя и натиска някакво друго копче. Вратите се отключват.