Читать «Има ли вълк, има и начин» онлайн - страница 99

Двадесет и шеста глава

Джаксън се завръща

Случи се точно като в рисувано филмче. Само че вместо да последва аромата на печеното пиле в масло като някой преуморен глупчо от анимациите, Мелъди улови някаква мелодия във вятъра.

Започна тихо като лирическа прозявка. После нарасна до натрапчивите протяжни ноти с продължителността на едно издишване и най-сетне се проточи като нишка дим. Звучаха без усилие като дишане. Но бяха вдъхновени като поезия. „Може ли друг да чуе това?“ Изглеждаше неправдоподобно — музиката на партито още гърмеше. Защо тя ги чуваше?

Клаудин беше привикана от майка си. Мелъди беше тръгнала след тях към бряста…

Но музиката… сега се вливаше в нея. Проникваше през порите й като потене на обратно. Разширяваше се и се събираше… разширяваше се и се събираше… в пълен синхрон с повдигането и спускането на гърдите й. Сърцето й беше станало неин метроном; гласът й — неин повелител. И този повелител искаше от нея да напусне това място.

Нежно, но настойчиво мелодията я теглеше след себе си като лениво речно течение. Мелъди следваше повика й надолу по Радклиф Уей. Мислите й вече не се блъскаха между Джаксън и Клаудин. Чуваше единствено музиката. Умът й беше празен, спокоен. Дни наред можеше да върви след нея.

Но тя спря още щом почука на вратата на бялата къща. Ленивата река отново стана на бурно море, което подмяташе мислите й като обречен моряк.

„Какво правя тук?“

Жената с морскозелените очи беше последният човек, когото Мелъди искаше да види. И точно сега една лекция с тон „казах ли ти аз на теб“ щеше да е безполезна. Тя добре познаваше непостоянството на съдбата. Беше видяла как се бе стоварило върху Клаудин. Заминаването на Джаксън щеше да бъде космическото наказание за Мелъди. Но тя щеше да го приеме с достойнство.

Тъкмо се извръщаше да си тръгне, и вратата се отвори. Изненадващо очите, които я посрещнаха, бяха с лешников цвят.

— Мелъди?

— Госпожо Джей? — рече тя. А после: — О, божичко, госпожо Джей! — и без да я е грижа дали прекрачва границите, или не, тя грабна жената в обятията си. — Какво правите тук? Това истина ли е? Вие истинска ли сте? — попита тя, без да я пуска.

— Да, истина е — засмя се госпожа Джей.

— Но как…?

— Канехме се да потеглим със самолета, когато получихме известие от господин Д. Изглежда, всички са готови да се борят за правата си. — Тя се усмихна, яркото й червило както винаги безупречно. — И нали знаеш какво казват: Рискът е по-малък, когато сме повече.

„Джаксън защо не ми е казал? Защо не е…“

— Джаксън е под душа — каза госпожа Джей. — Можеш да влезеш и да го изчакаш, ако искаш. Знам, че ще се зарадва да те види.

— Няма нищо — уморена все да буди съчувствие, отвърна Мелъди. Ако Джаксън искаше да говори с нея, щеше да се обади. А той не се беше обадил. — У Клаудин се случват малко странни неща, така че…

— Вината не е негова, Мелъди.

— А? — попита тя с надежда, колкото светлинката на светулка.

— Моя е. — Учителката въздъхна. — През последните две седмици го изложих на силна горещина.