Читать «По-неживи от всякога» онлайн - страница 100

— Готови ли сте? — викна Гранит и запали мотора. Освен мениджър и носач, той беше и техният шофьор.

— Готови! — викнаха момичетата.

Мелъди отвори прозореца и изпрати въздушни целувки на семейството си. Те й махаха и на свой ред й пращаха целувки. Тя се обърна и погледна къщата на Джаксън — така, за всеки случай. Но както и преди, там нямаше никого.

Когато автобусът потегли, Сейдж раздаде на всички шоколадово мляко.

— За „Оловно перо“!

— За „Оловно перо“! — отвърнаха момичетата, чукнаха се с кутиите и нагънаха млякото.

Гранит зави на север по I-5. Това не беше просто магистрала, а път, постлан с неизчерпаеми възможности.

— Кажете довиждане на Салем — извика Чичи.

Сейдж и Девет-цяло-и-пет се покатериха на канапето и замахаха. Но не и Мелъди. Отиде и седна до Гранит. Тържествено си обеща никога повече да не поглежда назад.

И тогава телефонът й звънна.

Номерът беше на Джаксън, но гласът — оживен и доста по-силен — беше на Ди Джей.

— Къде сте тръгнали без мен? — пошегува се той. Някъде наблизо гърмеше китара.

Мелъди се усмихна — бе изненадана, но най-вече изпита огромно облекчение. Джаксън не я бе изоставил — бе изоставил себе си. Заради нея. Абсолютна саможертва. И невероятна любов.

— Имаме нужда от носач — каза Мелъди. — Парите са жалки, а храната е още по-зле.

— Приемам! — Ди Джей прати местонахождението си и автобусът обърна назад. Това бе прекрасен завършек на една история и абсолютното начало на нова. Камилъди изчезна.

Епилог

РАД до мозъка на костите

Вторник, 2 септември

Кленовете бяха засадени отново и сега образуваха арка. Погледнати отгоре, есенните листа — червени, жълти, зелени, оранжеви и кафяви — приличаха на дъга. Сградата от стъкло и секвоя в края на арката приличаше на гърне със злато.

Или поне така изглеждаше на снимката, която висеше на входа.

Облечен с изтъркани джинси и широка риза, господин Ди стоеше пред сатенената лента, опасала стъклото като подарък. До него бе Лала — в едната си ръка въртеше слънчобран, а в другата държеше златна ножица. На рамото й беше кацнал граф Великолепни, който носеше маска за сън на черни и розови райета и новата си корона по случай началото на учебната година.

— Добре дошли в… — Баща й дръпна въжето и разви едно черно-розово знаме. Всички ахнаха. Името на герба на училището не беше „Радклиф“. Лала настоя и то беше сменено с по-значимо. То щеше да напомня за нощта, в която започна всичко — Франки Щайн изгуби главата си и разкри тайната на РАД, а нормитата разместиха буквите на „Мърстон Хай“. Нощта, която беляза началото на края.

— Добре дошли в „Монстър Хай“ — рече господин Ди на стотиците присъстващи. — Най-модерното училище в страната!

Аплодисменти.

— Цял следобед мога да ви разказвам за огромните терени, които са на разположение на нашите спортисти, за преносимите зарядни, за чиновете фонтани и водните алеи, за разкаменяващите инструменти, за избираемите предмети — моден дизайн на аксесоари и дрехи и съвременно мумиознание — шапките с климатик, портативните отоплителни лампи, музикалната учебна програма, нашия приют за животни и спацентъра за поддържане на козината…