Читать «По-неживи от всякога» онлайн - страница 99

— Автобусът пристигна! — викна Глори от долния етаж.

Кандис закопча ципа на сака и го бутна към Мелъди.

— Ако с този гардероб не станеш роклегенда, си мъртва за мен.

На вратата я чакаха ридаещите Глори и Бо.

— Утре вечер ще се видим в Сиатъл — рече Мелъди. — А после в Портланд, Сан Франциско, Анахайм и Сан Диего. — Преглътна желанието си — колкото хапче за слон — да заплаче. Наистина, родителите й щяха да присъстват на всеки концерт, а денем щяха да карат след автобуса с техниката. Но това бе краят на една ера. За първи път Мелъди стъпваше на широкия път. Светът й нямаше да остане малък — благодарение на процъфтяващия й талант. Подобно на състезателен кон, дарбата й имаше нужда от упражнения, за да се развие. Нуждаеше се от място, за да се разгърне. Салем бе твърде малък. Всяка крачка, която Мелъди правеше към бъдещето, бе крачка, която я отдалечаваше от миналото.

Бо разроши и без това чорлавата коса на дъщеря си.

— И да не пиеш.

— Да не взимаш наркотици — добави Глори.

— И повече никакви якета с качулки! — викна Кандис отгоре. Не искаше да я видят как плаче.

Разсмяха се и се прегърнаха. Целунаха се. Ще ми липсвате всички. Глори и Бо обещаха да тръгнат веднага щом оставят Кандис на летището. Те бяха семейството, което я изпращаше при новото й семейство. И доказваха, че истинската любов означава да оставиш някой да си тръгне — нещо, което Джаксън явно не желаеше да стори.

* * *

Вратите на виненочервения автобус се отвориха със съскане. Гръмна встъплението на „Райски град“.

Гранит изскочи от автобуса.

— Аз ще взема сака — каза той и посегна към багажа й. Но Мелъди продължи да влачи багажа си по стълбите, сякаш бе труп.

— Ти вече си мениджър — пошегува се тя. — Защо не повикаш носача?

Той грабна сака и го преметна през рамо. Това й напомни вечерта, когато се срещнаха — бе я спасил от тълпата на дансинга.

— Докато не намерим някой за тази работа, аз ще бъда носач и мениджър.

— Трябва да поговоря за това с моя приятел Лю.

— На всяка цена — каза той и пъхна сака в багажника на автобуса. — Готова ли си? — Гранит се усмихна така, сякаш й беше подготвил изненада. Но Мелъди знаеше, че той се опитва да запази самообладание. Иначе щеше да скочи на автобуса и да закрещи с пълно гърло: „Заминаваме на турне!“. А тя знаеше, защото и нейните вътрешности играеха поло.

— Добре дошла на борда! — изкрещя Девет-цяло-и-пет, надвиквайки Гънс енд Роузис. Тя и Чичи се бяха качили на черните кожени седалки и лепяха плакати на „Оловно перо“ по шкафчетата, облицовани с дървен фурнир. Сейдж сглобяваше нова коледна елха — на тънките й клончета щяха да се полюшват даренията на приятелите, които им предстоеше да срещнат. Автобусът миришеше на кожа и бонбони — мирис, който Мелъди занапред щеше да свързва с новото начало.

Зад канапето и кухненските шкафове имаше шест легла — три от едната и три от другата страна. Приличаха на рафтовете в гардероба на Кандис. Упадъчни за случаен посетител, съвсем на място за рокаджии. Зад леглата бе кабинката с тоалетна и душ. А най-отзад се мъдреха двете тонколони. Всичко бе съвършено.